Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Беше много уплашен — обяви Барликорн и протегна пръсти към огъня.
— Каза ли нещо? — попита Ричард.
— Руга, рева, плю към мен и нарече рицарите с всяка мръсна дума, която се сети. Особено Ферърс, задето уби онзи разбойник толкова хладнокръвно.
— Ще оцелее ли? — попита Емелин. — Говоря за момчето.
— Ще стигне до брега — отвърна уморено Кътбърт. — И ще пресече брода. — Погледна към Ричард, чиито очи бяха зачервени от изтощение. — Мастър, трябва да изпратим за помощ. Островът прилича на бойно поле. Труповете трябва да бъдат погребани, да бъдат изкопани гробове, да се отслужи литургия. — Той огледа кухнята. — Ако това място досега не е било обитавано от духове, със сигурност вече е.
— Аз ще отида — предложи Бутлак от ъгъла, в който се беше свил. Стана и пристъпи, потупвайки стрелеца по рамото. — Барликорн е прав, мастър. Трябва ни помощ.
— И то по-скоро, отколкото си мислите — намеси се Емелин. — Рицарите смятат, че вече са изпълнили клетвата към баща ти. Възнамеряват да си тръгнат.
Последва кратък, но остър спор, докато Ричард колебливо се съгласи Бутлак да вземе тояга, меч, малък арбалет и храна.
— Колчестър трябва вече да е отворен — отбеляза Бутлак. — Може би шерифът и хората му ще дойдат. — Той облече наметката си, сложи качулката и отиде до вратата. Когато се обърна, на напрегнатото му, разкривено лице играеше усмивка. — Не се тревожете. — Той се потупа по крака. — Накуцването няма да ме спре, макар че ще ми бъде странно да напусна острова.
После изчезна в мрака, тръшвайки вратата зад себе си.
Всички останали се върнаха по леглата, но Ричард, отпочинал след съня, седна на един стол и се загледа в гаснещите въглени. От време на време Емелин се мяташе неспокойно в съня си и той се усмихваше, когато тя викаше името му. Оръженосецът затвори очи. Бяха го учили да се моли за мъртвите, но сега той се молеше на тях — призоваваше духа на майка си, Мария.
— Моля те — прошепна Ричард, — в името на Божията любов, помогни ми да намеря убиеца ти.
Една цепеница се сцепи с пукот от горещината. Очите на Ричард рязко се отвориха. Той взе пергамента от стаята на Бомон и се загледа в бледата рисунка на слабата светлина на огъня. Спомни си другите късчета информация, които знаеше, борейки се упорито с унинието, което заплашваше да го завладее. Пръстенът, който Бутлак беше намерил; лейди Катрин, умираща на пътеката; лорд Саймън, който бълнува в стаята си. Ричард притвори очи. Фицалан сочел орела с разперени криле, носещ желязна пръчка.
Той рязко се изправи. Погледна рисунката и се зачуди защо семейството му има герб, но няма девиз. Тези неща ставаха все по-разпространени. Може би той трябваше да измисли девиз. Знаеше малко латински. „Aquila sub sole“ — „Орелът под слънцето“. Или пък „Aquila fertur ferrum“ — „Орелът носи желязо“? Ричард застина и стомахът му се сви от вълнение.
— Не може да бъде! — прошепна той. — Не, не може!
Седна на стола и се опита да си обясни всичко с решението, което току-що бе намерил. Навън изпищя нощна птица и той подскочи, когато нечия ръка падна на рамото му. Обърна се и видя сънливото лице на Емелин.
— Ричард, трябва да поспиш. — Тя се наведе и нежно го целуна по косата.
— Знам кой е убиецът — каза той тихо и стисна ръката й. — Емелин, знам истината и мисля, че мога да я докажа.
— Кой? — възкликна тя.
Ричард сложи пръст на устните си.
— Внимавай. И стените имат уши — промърмори той. — Разбрахме го на свой гръб. — Стана и отвори вратата — небето просветляваше, облаците бяха изчезнали. — Ще бъде хубав ден — обяви той. — Снегът е спрял. Ще се стопи бързо, когато слънцето изгрее.
Залитна напред, когато Емелин го бутна.
— Кажи ми — изсъска тя.
— Приготви хубава закуска, жено — подразни я той. — Повикай спътниците ни и аз ще съобщя името му.
Час по-късно Емелин беше преобразила кухнята. Още изглеждаше уморена, но вече беше нагласила косата си. Беше запалила огън, напълнила котлето с овесена каша и нареждаше в една чиния остатъците от ценните им запаси сирене и пушен бекон. Оловните кани бяха пълни с ейл. Барликорн дойде от конюшните. Трябва да беше усетил настроението им — погледна въпросително към Ричард, но оръженосецът не се остави да го разсеят. Гилдас също влезе, стенейки високо как ръцете му тежат като олово след събитията от предишния ден. После се сви нацупен в един ъгъл, защото Барликорн започна да го дразни.
Рицарите слязоха, все още възторжени от вчерашната си победа; изглежда бягството на момчето не ги интересуваше.