Пленница на короната

Един ден им е наредено да се явят на специална кралска вечеря. Изабел носи пламнали в зелено изумруди, зелена рокля, зелен воал, и златен колан, също инкрустиран със зелени изумруди. Помагам й да се облече, като нанизвам зелените панделки със златисти краища през дупките на ръкавите й, и знам, че лицето ми в осветеното й от свещите огледало е навъсено. Всичките й дами са обзети от възбуда заради гостуването в двореца Уестминстър; само аз ще остана в Л'Ербер, сама.

Гледам от прозореца на спалнята си как се качват на конете си в двора пред големите врати. Изабел има бял кон и ново седло от зелена кожа със зелена кадифена парадна сбруя. До нея Джордж е гологлав, русата му коса блести на слънчевата светлина, златна като корона. Той се усмихва и маха на хората, които се събират от двете страни на портата да подвикват благословиите си. Това прилича на кралско шествие, а Изабел прилича на кралица, каквато баща й, й обеща, че ще бъде. Отдръпвам се от тесния прозорец и тръгвам към опустелите стаи. Един слуга влиза зад мен с кош дърва.

— Да стъкна ли огъня, лейди Ан?

— Оставете го — казвам през рамо. Те вече са излезли през портата и поемат сред звънтенето на сбруите в тръс надолу по Елбоу Лейн. Зимното слънце осветява ярко знамената на Джордж. Той кима ту наляво, ту надясно, вдигайки облечената си в ръкавица ръка в отговор на приветствените възгласи.

— Но огънят догаря — казва мъжът. — Ще сложа малко дърва отгоре.

— Просто го оставете — казвам нетърпеливо. Извръщам се от прозореца и за първи път го поглеждам. Свалил е шапката си и е смъкнал вълнения плащ, който е криел скъпия му жакет и красивата риза, панталоните за езда и меките кожени ботуши. Това е Ричард, усмихващ се на изненадата ми.

Затичвам се към него, без да мисля какво правя. Затичвам се към първото приятелско лице, което виждам от Коледа насам, и след миг вече съм в обятията му, а той ме прегръща здраво и целува лицето ми, затворените ми очи, усмихнатата ми уста, целува ме, докато оставам без дъх и трябва да се отдръпна от него.

— Ричард! О, Ричард!

— Дойдох да те взема.

— Да ме вземеш?

— Да те избавя. Ще те държат все по-изкъсо и по-изкъсо, докато успеят да вземат състоянието на майка ти, а после ще те затворят в манастир.

— Знаех си! Той казва, че е мой настойник и че ще ми даде моя дял от състоянието, когато се омъжа, но не му вярвам.

— Никога няма да ти позволят да се омъжиш. Едуард те е поверил на Джордж, ще те държат вечно. Ще трябва да избягаш, ако искаш да се измъкнеш от това положение.

— Ще тръгна — изричам с внезапна решителност. — Готова съм да тръгна.

Той се поколебава, сякаш се съмнява в мен.

— Просто така?

— Аз не съм малкото момиче, което познаваше — казвам. — Пораснах. Маргарет Анжуйска ме научи да не се колебая, научи ме, че ще има моменти, когато ще трябва да преценя кое е най-доброто за мен и да поема в тази посока без страх, без да мисля за другите. Изгубих баща си — няма никой, който да има право да ми налага волята си. Със сигурност няма да позволя да ме командват Изабел и Джордж.