Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
Един от стражите се препъва, докато се качва на коня си, и конят му се подплаши, събаряйки близкия конник. Всички гледат натам, а кралят обгръща с ръка съпругата си. Смъквам ръкавицата си и с бърз жест я хвърлям на Ричард. Той я улавя във въздуха и я пъхва в жакета си. Никой не е видял. Никой не знае. Стражът успокоява коня си, яхва го, кимва извинително на началника си, кралската двойка се обръща и ни махва за сбогом.
Ричард ме поглежда, докато закопчава предницата на жакета си, и ми се усмихва топло, уверено. Той има ръкавицата ми, моето благоволение. Това е обещание, което дадох, напълно осъзнавайки какво правя. Защото не искам отново да бъда нечия пионка. Следващият ход ще направя сама. Ще избера свободата си и ще избера своя съпруг.
24
_Л'Ербер, Лондон, февруари 1472_
Херцог Джордж и неговата херцогиня, Изабел, живеят сред великолепие и блясък в Лондон, където домът им е величествен като дворец, със стотици слуги и личната гвардия на Джордж, която носи неговата ливрея. Той парадира с щедростта си и повтаря бащиното ми правило, че всеки, който дойде до кухненската врата по времето за хранене, може да набоде на кинжала си няколко парчета месо. Постоянно прииждат просители и арендатори, които молят за услуги и се нуждаят от помощ, и вратата към приемната на Джордж стои отворена, тъй като той не отказва среща на никого, дори на най-бедния арендатор в земите си. Всички трябва да знаят, че ако обрекат на Джордж верността си, могат да разчитат, че той ще им бъде добър господар. Затова стотици хора, които иначе биха били безразлични, сега смятат, че е добре да имат господар като Джордж, верен съюзник на тяхна страна, приятел, какъвто биха искали — и силата и влиянието на Джордж се разширяват като прииждаща река.
Изабел се държи като важна дама: отива тържествено в параклиса си, раздава милостиня на бедните, застъпва се за милостта на Джордж винаги, когато могат да я забележат как върши добрини. Аз се влача зад нея — един от многото обекти на показното й милосърдие — и от време на време някой отбелязва колко добри са сестра ми и зет ми към мен, че са ме приели, когато съм в немилост, и че ме държат в дома си, макар да съм без пукната пара.
Чакам, докато успея да говоря с Джордж, защото предполагам, че Изабел се е превърнала просто в изразителка на волята му, и един следобед, когато минавам случайно край двора на конюшнята, той влиза там и слиза от коня си. Поне веднъж зад него няма голяма тълпа.
— Братко, мога ли да говоря с теб?
Той се сепва, защото съм застанала в един обвит в сенки вход и си е мислел, че е сам.
— А, какво? Разбира се, сестро, разбира се. За мен винаги е било удоволствие да те видя — той ми се усмихва с уверената си великодушна усмивка, и прокарва ръка със заучен жест през гъстата си руса коса. — С какво мога да ти услужа?
— Става въпрос за наследството ми — казвам дръзко. — Разбрах, че майка ми ще остане в абатството, и се питам какво ще стане със земите и състоянието й?
Той поглежда нагоре към прозорците на къщата, сякаш му се иска Изабел да ни види в конюшнята под нея и да побърза да слезе.
— Майка ти предпочете да потърси свято убежище — казва той. — А съпругът й беше осъден предател. Техните земи са конфискувани в полза на короната.
— Земите му щяха да бъдат конфискувани, ако беше осъден предател — поправям го. — Но той не беше осъден. И не мисля, че земите му са били законно конфискувани. Предполагам, че кралят просто ги е дал на теб, нали? Получил си бащините ми земи като подарък от краля без законно право върху тях.
Той примигва. Не е бил наясно, че знам това. Отново се озърта, но въпреки че конярите идват да вземат коня, камшика и ръкавиците му, няма кой да ме прекъсне.
— А освен това земите на майка ми са все още в нейно владение. Тя не е била обявена за предателка.
— Така е.
— Разбрах, че имаш намерение да й отнемеш земите и да ги задържиш от името на Изабел и от мое име?
— Това са делови въпроси — подхваща той. — Не е нужно…
— Така че кога ще получа своя дял от земите?
Той ми се усмихва, взема ръката ми, хваща ме подръка и ме отвежда от конюшнята, през сводестия вход вътре в къщата.