Пленница на короната

— Кажи й — нарежда му тя тихо. — Ще направи сцена, ако не й кажеш. Цял живот е искала да бъде център на вниманието, ще разиграе истеричен припадък…

— Аз съм твой настойник — казва той тихо. — Определен от краля. Знаеш това, нали? Ти си вдовица, но си също и дете, имаш нужда от някой, който да те подслони и да се грижи за теб.

Кимвам.

— Знам, че така се говори, но…

— Твоето състояние е поверено на мен — прекъсва ме той.

— Имуществото на майка ти ще бъде прехвърлено на теб и Изабел. Аз ще управлявам имуществото от името на двете ви, докато се омъжиш, а после ще предам твоя дял на съпруга ти.

— А ако не се омъжа?

— Тогава винаги ще имаш дом при нас.

— И ти винаги ще държиш в свое владение земите ми?

Бързо трепналата вина по лицето му ми подсказва, че това е планът му.

— Тогава вероятно никога няма да ми позволиш да се омъжа? — питам остро, но той просто ми се покланя много почтително, изпраща въздушна целувка на съпругата си и излиза от залата. Хората вдигат глави, когато минава край тях, жените правят реверанси, той е изключително щедър и обичан господар. Напълно глух е за онова, което изричам отново, на висок глас:

— Аз не… няма да…

Изабел е студена като лед.

— Нека това бъде последният път, в който чуваме тези неща — казва тя. — Или ще наредя да те заключат в стаята ти.

— Нямаш права над мен, Изабел!

— Аз съм съпруга на твоя настойник — казва тя. — И той ще те заключи в стаята ти, ако му кажа, че говориш клевети по наш адрес. Ти загуби при Тюксбъри, Ан, беше на погрешната страна и съпругът ти е мъртъв. Трябва да свикнеш с поражението.

В голямата зала на Л'Ербер непрекъснато влизат и излизат хора. Херцогът нарежда портите към улицата да стоят отворени през деня, нощем пред вратите горят мангали. Отивам в залата и се оглеждам за някое момче, каквото и да е момче — не просяк или крадец, а момче, което може да изпълни някаква поръчка за едно петаче. Дузини такива момчета се навъртат тук с надеждата да ги наемат да свършат някоя работа през деня — да изгребват торта` от конюшните или да изкарват с каруци пепелта, да носят дребни неща от пазара за камериерките от гардеробната. Свивам пръст и викам един от тях — рус хлапак с късо кожено палто — и го изчаквам да се приближи до мен и да се поклони.

— Знаеш ли двореца Уестминстър?

— Разбира се, че го знам.

— Вземи това и го дай на някого от домакинството на Глостърския херцог. Кажи да го предадат на херцога. Можеш ли да запомниш това?

— Разбира се, че мога.

— Не го давай на никой друг и не казвай нищо за това.

Давам му навито парче хартия. На него съм написала: «Искам да те видя. А.»

— Ако го предадеш лично на херцога, той ще ти даде второ петаче — казвам и му давам монетата. Той я взема, захапва я леко с почернелите си зъби, за да провери дали е истинска, и допира пръст до челото вместо поклон.

— Любовно писмо ли е? — пита безочливо.

— Тайна — казвам. — Ще получиш петаче от него, ако опазиш тайната.