Величие и падение на куртизанките

— В лицето на Йожени ще имате една хитруша, аз я доведох при госпожата — добави Азѝ.

— Ас я поснафам — викна милионерът засмяно. — Ишени фсе од мен хилята франка… — Естер направи движение на ужас, заради искреността на което един почтен човек би й поверил състоянието си. — О, тофа била моя крешка — продължи баронът, — ас тичах потир фас…

И той разказа недоразумението, станало поради дадения под наем апартамент.

— А така! Виждате ли госпожо, Йожени нищо не ви е казала, нали? Хитруша такава! — каза Азѝ. — Но госпожата е свикнала с това момиче — обърна се тя към барона, — вземете я все пак. — Тя дръпна Нюсенжан настрана и му рече: — Като давате петстотин франка месечно на Йожени, която умее чудесно да си закръгля сумичките, ще знаете всичко, което върши госпожата, вземете я за камериерка. На Йожени ще й бъде още по-приятно да работи при вас, защото вече ви е оскубала… Нищо не привързва по-силно жените към мъжа, както възможността да го скубят. Но дръжте все пак юздите на това момиче: за пари то е готово на всичко, просто ужас!…

— А ти?

— Аз ли? — каза Азѝ. — Аз вземам, каквото ми се дължи.

Нюсенжан, този така проницателен човек, имаше като че ли превръзка на очите; той се остави да го водят като дете. Видът на невинната и очарователна Естер, която бършеше сълзите си и бродираше благопристойно като млада девица, възвръщаше у влюбения старец чувствата, изпитани във Венсенската гора; той бе готов да даде и ключа от касата си! Чувствуваше се млад, сърцето му бе пълно с обожание, очакваше само Азѝ да си отиде, за да може да коленичи пред тази Рафаелова Мадона. Подобен внезапен изблик на юношески усещания в сърцето на един „рис“, на един старец, е обществено явление, което физиологията може много лесно да обясни. Потискана от бремето на банковите сделки, задушавана от непрекъснатите сметки, от постоянните грижи за улавяне на повече милиони, младостта избликва наново с възвишените си илюзии, нараства и разцъфва подобно на забравено зърно, чиито прекрасни клонки се подчиняват на случайността, на късно изгрялото и грейнало слънце. Постъпил на дванадесетгодишна възраст в стария дом на Алдригер в Страсбург като търговски служащ, баронът не бе навлизал никога в света на чувствата. Затова сега той стоеше пред идола си и чуваше стотици думи, които се тълпяха в мозъка му, но тъй като нито една не слизаше на устните му, той се подчини на грубото желание, в което се показа шестдесет и шест годишният мъж.

— Шелаете ли та тойтете на улица Детбу?… — запита той.

— Където кажете, господине — отвърна Естер и стана.

— Катето кашете! — повтори той възторжено. — Фие сте анкел, тошел от непето, и ас фи опичам като млатеш, макар че имам сифи коси…

— О, можете да кажете, че са бели! Много са черни, за да бъдат сиви — забеляза Азѝ.