Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
53
Кръчмата се намираше в един по-скромен участък на Милуоки Авеню в Джеферсън Парк. Влязох около осем и седнах на бара. Барманът се запъти към мен. Поръчах си „Бъдуайзър“ в кутия и малък бърбън „Джим Бийм“. Двама типове с вид на строителни работници се бяха барикадирали зад няколко редици изпити бутилки и псуваха телевизора, който предаваше хокеен мач. В другия край на бара имаше още някакъв мъж. И той като мен си пиеше сам. Пресуших бърбъна, вдигнах бирата си и се отправих към ъгъла на заведението, където още трима работници играеха дартс. Най-възрастният беше около трийсет и пет, едър, към метър и деветдесет, около сто и десет кила. Отговаряше на описанието, което ми бе дал Родригес. Освен това зеленото му камаро беше паркирано отвън. Огледах го по-отблизо. По лицето и дрехите му имаше люспи от бял латекс. Ръцете и гръдният му кош бяха набъбнали от мускули — явно си изкарваше хляба с яко бачкане. Отпих от бирата си. Онзи пристъпи към линията за хвърляне и бързо заби три стрелички в сектор 20.
— Браво, Лари! — извика единият от другите двама.
Лари Дженингс се ухили и издърпа стреличките си от корковата мишена. Аз се върнах обратно на бара. Тримата продължиха да хвърлят. Бях приключил с втората си бира, когато Дженингс заби три десетки и спечели играта. Пристъпи към мишената, за да си прибере стреличките, но аз го изпреварих.
— Това ли търсиш, Лари?
Той ме изгледа особено.
— Да, приятел. Благодаря. — Опита се да си ги вземе, но аз ги дръпнах назад.
— Искам да ти покажа нещо.
Изведнъж заведението утихна. Дори хокеистите на екрана започнаха да играят сякаш на пръсти. Извадих от джоба си бяла картичка и я забучих на дъската.
— Това е некрологът на Хюбърт Ръсел. Познаваш ли го?
Посочих с пръст снимката на Хюбърт върху некролога. Дженингс поклати глава. Отначало изглеждаше объркан, после ядосан. Приятелите му наблюдаваха отблизо сцената.
— Така си и мислех, не го познаваш — казах аз. — Набил си погрешния човек, Лари. Време е да си платиш за това.
Върнах се при бара и хвърлих няколко банкноти на плота. В края на коридора имаше мъжка тоалетна, но аз я подминах и през задната врата излязох на тясна уличка. Знаех, че Дженингс ще ме последва. Такива като него винаги следват онзи, който ги води. Вероятно от страх.
— Проблем ли имаш, човече?
В ръцете си държеше билярдна щека, водеше и двамата си приятели. Те бяха застанали до вратата, отпиваха от бирата си и по лицата им се четеше, че предпочитат да са вътре и да играят на дартс. Ала Дженингс имаше заплашителен вид.
С една крачка той скъси наполовина дистанцията между нас и замахна с дебелия край на щеката към главата ми. Аз се гмурнах напред и поех удара с рамото си. Заболя ме, но и щеката се строши на две.
Забих двоен ляв прав в лицето му. Двата удара бяха бързи и къси. Наказателни. Едрият мъжага падна на едно коляно и бавно се изправи.
— Да ти го начукам!
Аз му се усмихнах и го повиках с пръст.
— Ела де, сладур, ела!
Дженингс се хвърли към мен като разярен бик. Аз се извъртях на една страна и му забих още едно ляво кроше в челюстта, после два десни в корема. Без емоции. Само бързина, тактика и сила.
Дженингс се наведе напред и вдигна гард пред лицето си, но аз му вкарах един ляв над ръцете и го уцелих в слепоочието. После го сграбчих за косата и ударих лицето му в ръба на контейнера за боклук. От носа му шурна кръв. Извъртях го към себе си и го изправих в цял ръст. С още две леви крошета го запратих назад и с един последен десен го свалих в нокдаун.
Бях скрил бейзболната бухалка зад контейнера. Извадих я и огледах публиката, която вече бе нараснала на трима негови приятели. Всичките до един страхливци. После замахнах веднъж, втори, трети път. Тежки, безшумни удари в торса. Дженингс повърна вечерята си, примесена с кръв. Нещо отвътре ме караше да се прицеля в черепа му. Да му пръсна мозъка в тъмната уличка и да оставя приятелчетата му да го събират. Но не бях дошъл да го убивам. Затова пуснах бухалката и го ритнах в ребрата. Веднъж.
— Това беше за Хюбърт.
Той лежеше по лице, държеше се за корема и стенеше. Откъм улицата се чуваха шумове: тихо свистене на гуми от преминаваща кола, безгрижен смях в чикагската нощ. Обърнах гръб на мрака и закрачих обратно към светлините на Милуоки Авеню.
— Това последното не биваше да го правиш. С бухалката.
Обърнах се. Приятелчетата на Дженингс бяха получили подкрепление. Барманът имаше силен ирландски акцент, който не бях забелязал преди, и държеше в ръцете си рязана двуцевка.