Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Когато погледът ми се избистри, видях над главата си вентилатор, който лениво помахваше с перки на късното следобедно слънце. Сърцето ми блъскаше шумно в гърдите, устата ми беше суха като пергамент.
Домашният ми телефон иззвъня. Погледнах дисплея за номера на повикването, вдигнах слушалката и отново я пуснах върху вилката. После отидох в кухнята и намерих бутилката „Макалън“. Или онова, което бе останало от уискито. Телефонът отново иззвъня. Този път отговорих.
— Какво правиш, дявол да те вземе? — чух гласа на Родригес.
Погледнах към водната чаша със скоч на масата пред себе си.
— Напивам се. А ти?
— Няма те никакъв от ден и половина!
Всъщност това не беше истина. Преди четири дни наблюдавах как спускаха Хюбърт Ръсел в дупката, която собственоръчно му бях изкопал. Следващите три дни прекарах в болницата „Нортуестърн Мемориъл“. През тях ми дадоха да се видя с Рейчъл един-единствен път. Тя плака през цялото време.
— Какво искаш, Родригес?
— Как е тя?
— Няма промяна.
— Ще се опиташ ли пак да я видиш?
— Те казаха, че ще се обадят.
— Искаш ли да пийнем по едно навън?
— Ще те информирам, ако ми свършат запасите.
Родригес изръмжа нещо неразбираемо и ми затвори телефона. Намерих смачкан пакет цигари и запалих една. На Маги това не й хареса и тя се върна нацупена в спалнята. От най-долното чекмедже на бюрото си извадих папка с надпис „Лос Анджелис“ и я отворих. Най-отгоре се виждаше полицейска снимка на баща ми — изстинал и вкочанен в моргата на Южен Лос Анджелис.
Обърнах снимката с лицето надолу и вдигнах телефона. Тя отговори на първото позвъняване.
— Да, Майкъл!
— Нещо ново?
— През последния час? Не, Майкъл, нищо ново няма.
Жената се казваше Хейзъл Уиздъм. Работеше дневна смяна на етажа на Рейчъл. Нощната сестра, с която държах връзка, се казваше Мерилин Бънк.
— Обядва ли? — попитах аз.
— Не знам, Майкъл, но сигурно е обядвала.
— Докторите дойдоха ли да я прегледат?
— Казах ти. Всеки ден идват и я преглеждат.
— Тя разговаря ли с тях?
— Не съм била там, когато са я преглеждали, но знам, че се подобрява. Просто тия неща отнемат време.
— А дотогава да стоя настрана, а?
— Не съм казала такова нещо. Но тя има нужда от пространство. От малко лично пространство, за да оздравее.
— Не мога да седя и да не правя нищо, Хейзъл!
— Така ли? Нямам такива впечатления.
— Да не пресилваме нещата.
— Та ти вися тук цели три дни, на кафе и десертни блокчета, и спа на пода, когато не гледаше към вратата на стаята й или не досаждаше на всеки доктор и сестра, които излизаха от там.
— Докато накрая болничните власти ме изритаха.
— Ти с нищо не й помагаше, а в случая това е важното. Виж, ако ставаше с магическа пръчка, щях да го направя. Всеки един от нас би го направил. Но при нас тези неща не стават така. Ти самият го знаеш не по-зле от нас, Майкъл!
Тя беше права. Беше ми се налагало да разговарям с много бащи и съпрузи, братя и приятели — самите те жертви, макар и косвени. Повечето кимаха, въздишаха, кършеха ръце, кривяха лица в гримаси на болка, устните им шептяха въпроси, за които никога нямах достатъчно уместен отговор. А сега бях поставен на тяхно място, молех една сестра да се прави на Господ, утре да стане вчера и, ако може, Рейчъл да е пак онова, което беше. Гласът на Хейзъл ме върна към действителността.
— Истината е, че просто трябва да си седнеш на задника и да чакаш. Вероятно тя сама ще попита за теб. Дай й още ден-два, максимум.
Кимнах на празната стая.
— Благодаря ти, че ме търпиш, Хейзъл.
Тя се изсмя.
— Във всеки случай, ако някога се разболея или нараня, бих желала да се случиш до мен.
— Внимавай какво си пожелаваш! Нали ще ми се обадиш, ако…?
— Ако попита за теб ли? А ти как мислиш?
— Чао, Хейзъл.
— До след час, Майкъл!