Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Лосън се стресна и отвори очи. Влакът й навлизаше в станция „Холстед“. Беше ранен следобед и за щастие вагонът беше празен, ако не се броеше една жена в униформено яке с лого на рекламна агенция, която явно отиваше на работа. Лосън свали черните си ръкавици, пусна ги в скута си и ги затисна с длани. Влакът се бе спуснал под земята и се носеше към Централния пръстен. Тя погледна през прозореца, но видя само лампите на служебното осветление, които се мяркаха за миг в тунела. Документите, които бе копирала, се намираха в чантата й. Извади ги и прочете отново целия материал. След това напипа ключа в джоба си. Беше от аварийния изход на метрото в близост до „Полк“ и „Десплейнс“ — мястото, където преди седмица бяха открили трупа на Мария Джаксън. Лосън погледна часовника си. Срещата й беше в пет. Имаше много време. Тя стана, сложи си ръкавиците и ги изопна нагоре. Жената с униформеното яке й се усмихна, докато влакът спираше на станцията. Лосън отвърна на усмивката й. Вратите се плъзнаха встрани и тя слезе на полутъмния перон.
Влачеше обувките си в мръсотията и гледаше към облаците прах, които се виеха над главата й, осветени от мъждивите лампи. Трупът на Джаксън бе открит на километър и нещо от мястото, където се намираше, но не това я занимаваше в момента. Очите й проследиха дългата редица от светлини, наредени като наниз покрай линията и потъващи някъде напред в мрака. Това не бяха неоновите тръби, които бе видяла на път към центъра. Бяха обикновени електрически крушки, каквито имаше и около трупа на Джаксън. И това я притесняваше. Въпреки всичко останало.
Някъде в тунелите отекна глух тътен. Лосън инстинктивно се дръпна назад и хвана дръжката на пистолета си. Усещаше вибрациите със стъпалата си, чуваше ги как се предават по стоманените релси. Тътенът се засили, сякаш всеки миг влакът щеше да я връхлети. После го видя през една пролука между носещите колони през три коловоза от нея — задъхан звяр със светещи очи, който изскочи иззад завоя и се втурна в тунела. Лосън вдигна глава нагоре и се загледа в крушките, които се полюляваха от течението, хвърляйки странни отблясъци по стените наоколо. После влакът отмина. Известно време крушките продължиха да се подрусват и поклащат с все по-малка амплитуда и не след дълго тя чуваше само собствените си стъпки в прахоляка.
Повървя така още десет минути, после се обърна и тръгна обратно към вратата, през която бе влязла. Цял ден бе мислила за метрото, за електрическите крушки, за предстоящата среща. И това беше добре за нея, понеже не й оставаше време да мисли за останалото.
51
Спомних си миризмата на изгорял восък и парфюм, после се отвори някаква врата и студеният въздух ме засмука навън, към тъмния коридор. Озовах се в стая с една-единствена лампа на тавана над проста дървена маса. Мъжът с костюма ми направи знак да седна. Подаде ми лист хартия. Аз се подписах. Той погледна подписа ми и кимна. След това излезе от стаята и като се върна, носеше някакъв съд, направен от черен камък и запечатан с бял восък, който постави на масата. Придърпах го към себе си. Беше тежък и студен на пипане. Замириса ми на смачкани есенни листа и видях тънките безкръвни устни, зашити с копринен конец. После лопата, която се преобърна, и светът потъна в мрак. Вдигнах поглед нагоре. Мъжът с костюма се усмихна насреща ми, показвайки ми прогнилите чукани на зъбите си и подутите жълтеникави венци. Блъснах съда обратно към него и си тръгнах.
Зад гърба ми по коридора се чуха гласове. Усещах пронизващите им погледи, но сграбчих дръжката на вратата и я дръпнах с такава сила, че за малко не я изтръгнах. Бях отново навън, под палещото слънце на Южен Лос Анджелис, а погребалният агент бе застанал на най-горното стъпало пред входа на бюрото си и ми крещеше да се върна, защото не сме били приключили, имало още сметки за плащане. Преметнах сакото си на рамо и си плюх на петите. Дълго крачих по Флорънс Авеню, нажеженият асфалт пареше краката ми, мозъкът ми се пръскаше, напечен от слънцето. Седнах на пейката пред една автобусна спирка и затворих очи. Двама местни почнаха да ме врънкат за пари, но аз ги разкарах. Минаваха автобуси, някой спираха, после продължаваха по пътя си. Изгорелите газове се смесваха с жегата, превръщайки се в рядка тиня, която не можеше да се диша. Накрая слънцето залезе и долината се изпълни с благословена прохлада. Отворих очи и видях фарове на коли и последните лъчи на фона на синкавочерно небе. Взех такси за летището. Ранните полети за Чикаго бяха пълни и аз си купих билет за среднощния. Когато самолетът се издигна във въздуха, се облегнах назад с мисълта, че баща ми е останал веднъж завинаги назад, в миналото. Тогава дори не подозирах колко греша.