Светлината, която изгубихме

Дарън вдигна поглед от списанието, изглеждаше съкрушен. Лицето му беше станало бяло като платно.

— Това ли е начинът да ми кажеш, че вие с него…

— Не! — възкликнах. — Не! Между нас няма нищо. Не съм го виждала от оная среща в кафенето, когато и Вайълет беше с мен. Още преди да забременея с Лиъм. Разменихме си само по едно съобщение в Туитър вечерта, когато Бин Ладен беше убит. Това е всичко! Наистина. Заклевам се!

Лицето на Дарън отново си възвърна цвета.

— Наистина ли не сте се виждали? И дори не те е попитал?

— Кълна се в живота на децата ни — отвърнах. Тогава Дарън се ядоса. И смачка списанието.

— Ама, че копеле! Самомнително копеле! Дай да се обадим в галерията. Ще ги накараме да свалят твоите снимки.

— Всичко е наред — успокоих го. — Няма нужда да се стига чак дотам. Дай да не усложняваме нещата. — Аз също се тресях от емоции, но колкото и да ти бях гневна, не исках изложбата да падне. Една част от мен харесваше да е част от нея. Една част от мен се чувстваше специална. Избрана. Значима.

Той си пое дълбоко дъх.

— Права си. Не помислих. Няма нужда да придаваме допълнителна стойност на тая изложба.

Отпих от ракията. Дарън също. После пресуши чашата си на един дъх. Последвах примера му, доволна, че се е разминало само с това. Не знам какво съм очаквала да стане, какво съм очаквала да направи той, но вече всичко беше наред. Между нас с Дарън всичко беше наред.

Той разклати кубчетата лед в чашата си.

— Утре след работа отиваме на вечеря — каза. — Ще направя резервация на някое фантастично място. После ще разгледаме изложбата. Щом снимки на жена ми са изложени в арт галерия, искам да ги видя.

Кимнах.

— Разбира се — отвърнах. — Както искаш.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН за работа облякох плътно прилепнала черна рокля и сложих обувки с висок ток. Знаех, че Дарън ме харесва в тоя тоалет. Веднъж го сложих за една официална вечеря и след няколко чаши вино той ми прошепна: „Моята жена е най-секси в цялото проклето заведение".

След обещаната фантастична вечеря в Del Posto взехме такси и се отправихме директно към галерията. Като влязохме, се упътих към края на върволицата от хора, за да проследим от държава в държава твоето пътуване през светлината и надеждата назад във времето. Дарън обаче ме хвана за ръка.

— Ти къде си?

— В края — отвърнах, сочейки кьошето в дъното на галерията. Дарън ме повлече натам през множеството — оная вечер наистина беше претъпкано, имаше много повече хора, отколкото като идвахме с Джулия, — докато най-накрая не стигнахме зад ъгъла. Той се закова на място. Хватката на пръстите му се охлаби и пусна ръката ми. Заби поглед в снимките. Гледаше ли, гледаше. Без да каже нито дума.

Гледах образа си на стената. Опитвах да се поставя на негово място. До този момент той си мислеше, че ме познава най-добре от всички, а сега виждаше една непозната моя версия. Виждаше Луси-отпреди-Дарън, Луси, която обича друг; Луси, която споделя нечии чужди тайни и мечти. Която ги вдъхновява. Не мисля, че някога съм вдъхновявала Дарън. За него определено не беше никак лесно да ме види през твоите очи. Пристъпих още по-близо до него, но той не посегна да хване ръката ми.