Половин война

— Какво стана с мечтата ти да отплаваме надолу по „Божествена“?

— Ти ми каза да съм благодарил на майка Война, че сме на вярната страна и беше прав! Пък и нека не се преструваме, че си убивал само воини в битка. Колко неща съм преглътнал заради теб? Помниш ли онази жена във фермата, а? Ами децата ѝ…

— Знам какво съм направил! — Гневът го обзе и Рейт стисна здраво в юмрук шишенцето и го размаха пред лицето на брат си. — Направих го за двама ни, нали? — Той сграбчи Ракки за яката, дръпна го и той залитна, прекатури котлето и яхнията се разля в тревата.

— Моля те, братко. — Ракки го сграбчи за раменете, но това бе повече прегръдка, отколкото съпротива. Колкото повече Рейт натискаше, толкова повече омекваше Ракки. Познаваше го по-добре от всеки друг, все пак. — Ако ние не се погрижим един за друг, кой друг ще го стори? Направи го. Заради мен. Заради нас.

Рейт се вгледа в очите на брат си. В този момент лицата им му се сториха така различни едно от друго. Пое дълбоко дъх, издиша и всякакво желание за бой го напусна скоропостижно.

— Ще го направя. — Рейт увеси глава и се загледа в стъкленото шишенце в дланта си. В края на краищата колко хора беше убил? — Исках да измисля причина да не го правя, но… ти си умният. — Рейт стисна юмрук. — Аз съм убиецът.

Рин не беше разговорлива тази вечер. Стиснала в устни парче стоманена нишка, тя оглеждаше със сериозно изражение на лицето работата си. Може би просто защото имаше до себе си момиче на нейната възраст, или пък заради вълнението от предстоящото съвещание на сутринта, Скара говореше и за двете им. За детството си, прекарано в Бейлова крепост и спомените за родителите си. За Гората в Йейлтофт. За това как изгоря и как възнамеряваше да я построи отново. За Тровенланд и народа ѝ. За това как с помощта на боговете ще ги избави от тиранията на Върховния крал, как ще отмъсти на Яркия Йълинг, как ще съхрани завета на убития ѝ дядо. Сестра Ауд, вече майка Ауд, слушаше, свъсила вежди, както подобава на новия ѝ статут, и кимаше одобрително.

Не и Рейт. Щеше му се да е част от това светло бъдеще, но знаеше как става с живота. Той не беше роден и отгледан в крепост или кралска тронна зала, заобиколен от готови да изпълнят всеки негов каприз роби и слуги. Беше се изкатерил дотук със зъби и нокти, с един брат до себе си.

Постави ръка на ризата си и напипа малкото стъклено шишенце под платното. Рейт знаеше какво е. И какво трябва да направи.

Но тогава Скара му се усмихна. С онази нейна усмивка, която го караше да се чувства като единствения човек на света, когото майка Слънце е избрала да окъпе с лъчите си.

— Как се биеш с това на гърба? — Скара се завъртя насам, натам и ризницата задрънка. — Как тежи само!