Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
— Не съм склонна да я пусна да си върви…
— Не си ли? Хм. Тя е мой чирак, дадох ти я назаем, не съм ти я подарявала. И в случай, че си прекалено глупава, за да се досетиш, кралице моя, тя ми донасяше всичко. С кого говориш и за какво. Всяко твое желание. Формата и размера на лайното в нощното ти гърне, дори. И от това, което чувам, също като онази, от която излиза, те също са някак… немощни.
Ауд беше забила поглед в пода, а лицето ѝ беше станало мораво червено. Трябваше да се досети. Сигурно вътрешно в себе си винаги го е знаела. Въпреки това, заболя я. За момент изгуби дар слово. Но само за момент. Замисли се как щеше да отвърне на подобно отношение дядо ѝ, на подобно незачитане. На собствената ѝ земя. В собствената ѝ крепост. В покоите ѝ.
В момента, в който сестра Ауд направи с неохота крачка към вратата, Скара сложи ръка на рамото ѝ.
— Не ме разбра. Не съм склонна да я пусне да си върви, защото тази сутрин тя ми даде клетва като наследник на майка Кайър. Майка Ауд е новият пастор на Тровенланд и мястото ѝ е до мен.
Изписалото се на лицето на Скаер озадачение ѝ достави истинска радост. Единственият по-озадачен от нея се оказа самата Ауд.
Тя зяпна бившата си господарка с облещени, големи като паници очи, после към новата и накрая пак към бившата. Но Ауд беше прекалено умна и бързо се окопити.
— Истина е. — Тя изправи гръб и изпъна рамене. Майка Кайър определено щеше да одобри позата ѝ. — Аз се заклех да служа на кралица Скара като неин пастор. Щях да ти кажа, но…
— Но ти развали изненадата. — Скара се усмихна миловидно. Така де, усмивката не струва нищо.
— О, ще си платиш за това — закима бавно майка Скаер. — Имай ми доверие.
Скара започваше да губи търпение.
— Чудесно, събуди ме, като дойде време за плащане. А сега ще излезеш през вратата, или да извикам Рейт да те изхвърли през прозореца?
Пасторът на Горм изсъска гневно преди да затръшне вратата зад себе си.
— Е — Скара пое разтреперана дъх и постави ръка на гърдите си в опит да укроти препускащото си сърце. — Ободрително начало на деня.
— Кралице моя — прошепна Ауд, отново забила пълни с ужас очи в пода. — Знам, че не заслужавам прошката ти…
— И няма да я получиш. — Скара постави ръка на рамото ѝ. — Защото не си направила нищо нередно. Винаги съм знаела, че си лоялна. Също както винаги съм знаела, че си раздвоена в лоялността си. Майка Скаер беше твоя господарка. Но сега ти избра мен. За което съм ти благодарна. Много благодарна. — Скара стисна рамото ѝ и пристъпи към нея. — Но оттук насетне лоялността ти е само към мен.
Сестра Ауд я погледна право в очите и изтри с опакото на ръката си една сълза на бузата си.
— Давам слънчева и лунна клетва, кралице моя. Да бъда верен пастор на теб и Тровенланд. Ще полагам повече грижи за твоето тяло, отколкото за моето. Твоите интереси ще стоят по-високо от моите. Няма да издам тайните ти на никого и няма да имам тайни от теб. Твоя съм. Кълна се.
— Благодаря, майко Ауд. — Скара стисна отново рамото ѝ и отдръпна ръка. — Боговете са ми свидетели, отчаяно се нуждая от добър съвет.
Лоялност
Рейт крачеше покрай огньове, шатри и насядали воини в лагера на Ванстерланд. Беше го правил стотици пъти, преди двубои, преди походи, преди битка. Тук се чувстваше най-щастлив. Това беше неговият дом. Или по-скоро трябваше да бъде. Но напоследък нещата не бяха като преди.
Мъжете бяха уморени, далеч от дома и семействата си, далеч от нивите си. Знаеха и какви са шансовете им. Рейт виждаше колебанието в очите им. Помирисваше страха им.
Не беше единственият, крачещ из лагера. Смърт също вървеше тук. Набелязваше обречените и всеки, насядал край огньовете, долавяше ледения ѝ дъх по тила си.
Той тръгна встрани към ниска могила, на чието било гореше огън. Тръгна нагоре по склона, оставяйки зад гърба си глъчката на лагера. Ракки беше коленичил на опънато до огъня одеяло и свъсил вежди, лъскаше металния кант на огромния черен щит на Горм. Богове, как се радваше да го види. Беше като първата гледка на дома за човек, прекарал години наред на път.
— Хей-хей, братко — каза Рейт.
— Хей-хей. — Когато Ракки се обърна, сякаш застана пред огледало. Пред магическото огледало, което Хоралд донесъл от пътешествието си, в което човек вижда по-добрата си половина.
Сядайки до него беше като обуването на удобен, стар ботуш. Рейт замълча и просто гледа как брат му се труди над щита. После сведе поглед към празните си ръце.
— Нещо липсва.
— Ако говориш за ум, красота и чувство за хумор, всичките са у мен.