Смъртоносно бяло

Страйк бе избрал „Седалище за двама“ за срещата си с Робин в сряда вечерта заради близостта на пъба до двореца Уестминстър. Той бе сгушен на кръстовището на две задни улички, датиращи от векове – Олд Куин Стрийт и Кокпит Степс – сред разностилни тихи сгради, разположени под ъгъл една спрямо друга. Едва като прекоси куцукайки и застана пред металната табела отпред, Страйк осъзна, че въпросните двама не бяха политици или други издигнати личности, а слуги, мъкнещи стол с важна особа. Както бе уморен и схванат, на Страйк му се видя уместен този образ, въпреки че в преносимото кресло седеше изискана дама в бяло, а не едър и сприхав министър с остра щръкнала коса.

Барът бе пълен с хора, дошли да пийнат след работа, и Страйк се разтревожи, че може да не намери места за сядане вътре – неприятна перспектива, тъй като кракът, гърбът и вратът му бяха изтръпнали и болезнени след дългото шофиране и часовете, прекарани на Харли Стрийт днес в следене на Шмекера.

Страйк тъкмо си бе взел халба „Лъндън Прайд“, когато се освободи маса до прозореца. Със светкавична скорост, родена от необходимостта, той се тръшна на високата пейка с гръб към улицата, преди близката група от мъже и жени в делови костюми да успее да я обсеби. Никой не оспори правото му сам да заеме маса за четирима души. Страйк бе достатъчно едър и навъсен на вид, та да обезкуражи дори тази групичка държавни чиновници да се опитат да постигнат компромис.

Барът с дървен под бе от онези, които Страйк категоризираше наум като „изтънчено утилитарни“. Имаше избеляла стенопис в дъното, на която мъже от осемнайсети век с перуки си клюкарстваха, но иначе интериорът бе изчистен – дърво и монохромни картини. Той се огледа през прозореца за Робин, само че тя никъде не се виждаше, тъй че Страйк отпи от бирата си, зачете се в новините на телефона си и се помъчи да игнорира менюто на масата пред него, което го примамваше със снимката на панирана риба.