Смъртоносно бяло

– Простете! – каза мъжът. – О, господи, съжалявам!

Но на Робин й бе трудно да си поеме дъх. Ушите й бучаха, по цялото й тяло изби пот. Наведе се да върне изпадналото в чантата, но трепереше така силно, че постоянно изпускаше вещите.

Не сега. Не сега.

Той й говореше, но тя не можеше да схване нито дума. Светът отново бе фрагментиран, пълен с ужас и опасност, и тя го видя размазан, когато й подаде молива за очна линия и шишенцето с капки, с които да овлажнява лещите си.

– О... – Робин ги награби безразборно. – Чудесно. Извинете ме. Банята.

Тя отиде до вратата с препъване. По коридора двама души идваха насреща й, гласовете им й прозвучаха глухи и неразбираеми, когато я поздравиха. Без сама да знае какво им отвръща, тя почти изтича до дамската тоалетна.

Жена от офиса на министъра на здравеопазването я поздрави, застанала пред мивката, където си слагаше червило. Робин мина замаяна покрай нея, втурна се в една от кабинките и опипом завъртя ключалката.

Излишно бе да се опитва да потисне паниката: това само я караше да нахлуе с удвоена сила, за да я прекърши и подчини на волята си. Трябваше да я обязди като буен кон, да я вкара в по-управляем режим. Така че остана неподвижна с длани, притиснати в разделителните стени, говореше си наум, сякаш бе укротител на животни, а тялото й в ирационалния му ужас – обезумяло, преследвано като плячка създание.

В безопасност си, в безопасност си...

Паниката бавно започна да се оттича, макар сърцето й да препускаше в неравен ритъм. Накрая Робин отдели изтръпналите си ръце от стените на кабината, отвори очи и примигна срещу острото осветление. В тоалетната беше тихо.

Робин надзърна в общото помещение. Жената си беше тръгнала. Нямаше никой освен бледото й отражение в огледалото. Наплиска лицето си със студена вода и го избърса с хартиени салфетки. После намести отново очилата си без диоптри и излезе от тоалетната.

В офиса, който преди малко бе напуснала, май се бе повела караница. Тя пое дълбоко дъх и влезе.

Джаспър Чизъл се обърна към нея и я изгледа гневно. Острата му сива коса бе още по-щръкнала около розовото лице. Изи стоеше изправена зад бюрото си. Непознатият още беше там. Както се чувстваше разтърсена, Робин би предпочела да не е във фокуса на три чифта любопитни очи.

– Какво се случи току-що? – поиска да узнае Чизъл от Робин.

– Нищо – отвърна Робин и усети под роклята й да бликва студена пот.

– Вие изтичахте от стаята. Той да не би... – Чизъл посочи към мургавия мъж. – Да не ви направи нещо? Натисна ли ви се?

– Какво...? Не! Просто не очаквах да е тук, това е всичко. Той заговори и аз се стреснах. А после... – Усети да се изчервява все повече. – Наложи ми се спешно да ида до тоалетната.

Чизъл се обърна към мургавия мъж.

– А ти пък защо цъфна тук толкова рано, а?

Най-сетне Робин осъзна, че това беше Рафаел. Още от снимките, които бе намерила онлайн, й стана ясно, че този наполовина италианец е екзотичният екземпляр в иначе русото без изключения и с много типична английска външност семейство, само че бе неподготвена колко красив ще е в действителност. Носеше тъмносивия си костюм, бяла риза и конвенционална тъмносиня вратовръзка на точки с маниер, непостижим за никого от другите мъже по коридора. Имаше високи скули, почти черни очи и тъмна въздълга коса, а широката му уста, за разлика от тази на баща му, имаше пълна горна устна, която придаваше уязвимост на лицето му.