Избор на оръжие

3.

Казват, че професията свързва човека с обществото. Интересно кой ли идиот го е измислил? Заслужава да го пъхнеш в кожата на следовател или в каквато и да е милиционерска униформа, та да видим тогава за каква връзка би разсъждавал и по-точно с кое общество. С обществото на бандитите, убийците, продажните чиновници, мафиотите от всякакъв калибър — от Бицепса до Корееца и Бурбона. Сигурно онзи капитан от Твер, Серьога Воронин, е прав: „С това не се свиква. И всеки път сякаш ми се откъсва частица от сърцето.“ И накрая се чувстваш опустошен. Или все пак може би не е точно така?

Май не е.

Разбира се, че не е, сърцето ти се запълва от хората, с които си се срещнал по време на разследването. Обикновените, честните хора, които в душата си почитат Бога, макар че понякога дори сами не подозират за това; хората, чиято ежедневна доброта на мрачния фон на сегашното смутно време понякога изглежда като граждански подвиг.

Да вземем например това дело. Барух Соломонович Николски, обезобразен за цял живот от черната норилска виелица. Андрей Павлович Шчукин в своя хемингуеевски пуловер. Скромни, обикновени хора. Но в постоянството, с което цял живот са вършили и продължават да вършат работата си, има нещо достойно за възхищение.

Старият норилски прокурор Ганшин, дръзнал през седемдесетте, времето на най-убийствения застой, да запрати житейското си благополучие под колелата на набиращия скорост позорен политически процес. И го е спрял. Завинаги.

Началникът на експедицията Владимир Семьонович Смирнов, рискувал в името на истината не само кариерата, но и свободата си. Свободата — не по-малко.

А и самият Никитин въпреки мнението на полковник Грязнов изглеждаше добър човек — имаше някакво достойнство, благороден идеализъм в яростната защита на личната позиция, в целия му странен, преизпълнен с коренни преломи живот. Трудно би било да се разчита, че срещата с бившата му съпруга и с двадесет и три годишната дъщеря би дала някаква нова информация, но подобна възможност не бива и да се пренебрегва. Турецки не можеше да отиде в бившия Ленинград — сега с благословията на бившия кмет Собчак — Санкт-Петербург — само защото Никитин му беше интересен. Все пак делото беше много по-важно от чувствата на когото и да било, дори на следователя Турецки.

Както обикновено, „Червената стрела“ навлезе и спря под сводовете на Московската гара в Санкт-Петербург в осем часа сутринта. Това беше много удобно за хората, които идваха тук в командировка: разполагаш с цял ден, можеш да си свършиш работата и вечерта да се върнеш в Москва пак със „стрелата“. Сега обаче този ранен час ни най-малко не улесни Турецки: беше събота, всеки иска да се наспи след изминалата работна седмица и би било грехота да нарушава утринната му почивка без особена нужда. Ето защо около два часа той обикаля безцелно по Невския, Дворцовия площад и крайбрежния булевард на Нева, като машинално отбеляза, че улиците тук са по-чисти отколкото в Москва, но са някак по-безжизнени: с много по-малко сергии, павилиони и реклами, а и самите хора изглеждат сиви и безлични, не са така пъстро облечени като в Москва. В десет часа той слезе в метрото и потегли към Василиевския остров, където — според справката, подготвена от началника на отдела за охрана на Народната банка Пономарьов — живееше бившата съпруга на Никитин — Олга Николаевна Новикова.