Избор на оръжие
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #23
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-088-6
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Избор на оръжие». Краткое содержание книги:
— Да, през четвъртия сезон. През първите три аз бях с него, а после се роди Катя и се наложи да си остана вкъщи.
— Сега отново изниква въпросът за разработването на Имангда. Но отчетите на Игор ги няма в архивите на експедицията. Загубили са ги.
— Как така са ги загубили?! — изненада се тя. — Как може да ги загубят? Та това е безценна документация!
— Иззели са ги от архива на експедицията като веществени доказателства по време на следствието, след което са останали сред материалите на углавното дело, откъдето са изчезнали.
— Какви мръсници! Извинете, но не знам по-точна дума. Изчезнали! Та това са четири полеви сезона! В жестоки условия! Сам-сами! Без радиостанция, без никаква връзка! В средата на третия сезон той си счупи ръката, падна от един сипей. Едва не се побърках. Открито счупване, а най-близкият лекар беше в Норилск, на сто и двайсет километра. Как ли не го молих да оставим всичко и да отидем в града. Не и не, беше упорит като магаре. Слава богу, размина се без инфекция. Наистина ръката му зарасна накриво. Лявата, малко над китката. Загубили ги! По-добре да си бяха загубили кокошите мозъци, никой нямаше да забележи. Подобно нещо може да се случи само у нас, в Русия. Каква е тази проклета от Бога страна…
Турецки изчака тя да се поуспокои и попита:
— Той не е ли правил копия от описанията на своите маршрути?
— Правеше си, доколкото можеше.
— Запазиха ли се тези копия?
— Не. Взеха ги при един обиск. Заедно с екземплярите от неговата „Наказателна психиатрия“, броевете на „Хроника на текущите събития“ и документацията на Хелзинкската група. Когато започна перестройката, аз се опитах да ги взема от архива на централата на КГБ на „Литейна“. Отговориха ми с официално писмо: всичко е унищожено, тъй като е изтекъл срокът за съхранение. Сигурно са ме излъгали, нали?
Турецки сви рамене.
— Може би. А може и наистина да са ги унищожили. Защото, ако решат да съхраняват всичко, ще трябва да се построят още три-четири такива „големи къщи“.
— И така всичко изчезна. Не ми остана нито едно писмо, нито една снимка. Имам само няколко снимки от норилския период, и то защото седяха у майка ми, бях й ги пращала от Норилск. Сега ще ви ги покажа…
Олга Николаевна излезе от кухнята и след две-три минути се върна с няколко черно-бели любителски снимки.
— Тук сме в Имангда през първия ни полеви сезон. Пролетта на седемдесет и първа година… Това е селцето на сондажниците. Затворено. Към петдесет бараки, всичките празни. Отначалото много ме беше страх. Скръцне ли от вятъра някъде дъска — изтръпвах от ужас. Знаете ли кое е най-страшното в тундрата? Не да срещнеш мечка, а човек. Това тук е нашият хидрогеохимически отряд — Мартинич ни снима, радистът…
— Този Шчукин ли е? — посочи Турецки позната фигура.
— Да, Андрей Павлович… Този е нашият колектор. Това тук съм аз, такъв невзрачен дребосък съм била.
— А този кой е? — попита Турецки, сочейки висок млад мъж с голяма шапка.
— Как кой? Ами това е Игор.
Турецки взе снимката и започна внимателно да я разглежда.
— Вас ви познах. Шчукин също. А него… Нима е възможно човек да се промени толкова? Макар и да е минал почти четвърт век…
Той извади от джоба си плика с цветните снимки на Никитин и ги сравни — нямаше никаква прилика.
— Кой е този мъж? — заинтересува се Олга Николаевна.
— Игор Никитин. Сниман е това лято.
Тя с недоверие вдигна очи към него.
— Какво говорите! Това не е Игор. Изобщо не си прилича. Освен че и той така е побелял.
— Сигурна ли сте? — предпазливо попита Турецки.
— Абсолютно! Да не мислите, че не бих го познала? Дори и след петдесет години! Момент. — Олга Николаевна отвори вратата на кухнята: — Катюша, донеси ми писмото от татко ти, то е някъде в твоята стая.
Никитина взе от ръцете на дъщеря си голям бял плик с разноцветни марки и извади от него четири цветни снимки. Всички те бяха направени край сонда, стърчаща на някакво плато. Две от тях бяха заснети в общ план: едната показваше как мъж, облечен в риза с къси ръкави и шорти, скача от малък хеликоптер с прозрачна кабина, а на втората същият мъж разговаряше с чернокожи работници със защитни каски. Другите две снимки бяха заснети в едър план: отново същият мъж с коркова тропическа каска и пак гой, но гологлав: късо подстригана съвсем бяла коса, долната половина от лицето му — загоряла от слънцето, а челото — светло, предпазено от каската. Торбички под очите, забележимо подпухнало лице, спокоен уморен поглед.