Избор на оръжие

— Двама синове. Големият е на четиринайсет години и се казва Константин. Вторият е на единайсет, Пол. А дъщерята е осемгодишна.

— А тя как се казва? — попита Катя.

Турецки колебливо отговори:

— Олга.

Няколко секунди Катя мълчаливо го гледа, после сложи джезвето на масата.

— Кафето е готово, мамо — поривисто я прегърна и целуна по бузата. — Прости ми. Поговорете си, няма да ви преча. После ще ми разкажеш.

И излезе от кухнята.

— Вие нищо ли не знаехте за него? — деликатно се поинтересува Турецки.

— Нищо. Освен че е жив и че нещата при него вървят добре. Изпращаше ни пари — обясни тя. — По случайни хора, които идваха в Ленинград. Отначало по наши моряци от „Океански риболов“, техните кораби се отбиват в Халифакс11 за прясна вода и хранителни продукти. Той се уговаряше с някого от екипажа, като, естествено, му плащаше за услугата. Когато се връщаха, те ми предаваха парите. По-късно пратките започнаха да идват от Кейптаун, също по моряци. И едва през последните години взе да превежда парите във Външнотърговската банка, където ми откри сметка. Без неговата помощ щеше да ни бъде много трудно.

— А не ви ли пишеше?

— Получих само едно писмо. Преди месец и половина. Много кратко — че може би скоро ще дойде в Русия. Вътре беше сложил и няколко свои снимки. Вие какво знаете за него?

Тя изслуша разказа на Турецки, без да го прекъсва. Когато той замълча, попита:

— А Джоан какво представлява? Вие познавате ли я?

— Не. С нея се срещна една моя позната от Ню Йорк. Именно тя ми разказа всичко. Както тя каза, Джоан е най-голямото откритие на Никитин. Но очевидно греши. Аз мисля, че все пак най-голямото му откритие сте вие.

— Благодаря. Не се безпокойте, повече няма да плача… Пийте си кафето. И не се стеснявайте, запалете си цигара, виждате, че аз пуша… Колко странен е животът. През последната година в Норилск, когато щяха да го съдят, а по-късно тук, в Ленинград, живеехме в страшна мизерия. Катя боледуваше, в дома ни почти всяка нощ нахълтваха за обиски, по петите ни вървяха копои — най-нагло, без да се крият, — после съдебни дела, психиатрия, арести… същински ужас. А сега си давам сметка, че това е бил най-щастливият период в живота ми. Че съм имала невероятен, приказен късмет да живея с такъв човек… Странно, нали?

— Вие сте поискали развод, защото сте се уморили от всички тези неприятности, така ли?

— Не, той ме накара да поискам развод. Чувстваше, че няма да го оставят на мира и пак ще го арестуват. Не искаше заради него да бъда уволнена от работа. По това време работех в „Дипроникел“ като младши научен сътрудник. Но все пак ме уволниха… Това са минали истории. Какво ви накара да дойдете при мен?

— Игор Константинович е работил в Имангда…

— Наричайте го просто Игор.

— Добре. Игор е работил в Имангда и доколкото знам, е намерил там излаз на рудна жила.