Прах [bg]

— Е, дребна работа. Говорим само за най-важния пост, който засяга абсолютно цялата ни работа — продължава Брайс. — Знаеш какво казват за хора, които имат злочестата съдба да работят с лош следовател. Влиза боклук, излиза боклук.

Минаваме през халето с размерите на самолетен хангар. В единия му край е паркиран двутонният черен джип на племенницата ми, изработен от втвърдена стомана, със система за предпазване от експлозии, камери, прожектори, сирена и въртящи се лампи. Има черна кутия като в самолет и съобщителна система с високоговорители. Не съм имала възможност да попитам Луси колко струва подобно страховито возило или защо внезапно е изпитала нуждата да придобие такова.

— Кой иска да прекара останалата част от живота си с грубиян, който спи на надуваемо легло, когато се напие, сваля жени в Туитър и живее в къща, прочула се като атракция в обиколките на кичозни места? — възкликва Брайс. — Никога няма да простя на Марино, задето напусна службата и ми го съобщи с имейл. Дори не прояви приличието да ми го каже в лицето. Както и да е, какъв е отговорът ти относно „Армандо“? И мога ли да взема малко от служебните пари?

В края на рампата вратата, която води към долното ниво, се отваря. Луси е облечена в черен пилотски костюм, който подчертава стегнатата й силна фигура, яркозелените очи и русата коса, подстригана по момчешки.

— … доктор Скарпета? Мисля, че връзката ни се губи. Ало… ало… — казва Брайс, а аз прекъсвам разговора, осъзнавайки каква непоносимост съм развила към празните приказки след дните, прекарани в самота и тишина.

Луси задържа вратата отворена, обляга се на нея, за да избегне прегръдката ми, а аз усещам настроението й като порив горещ въздух. Обвивам ръце около нея, независимо дали това й харесва или не.

— Не ми казвай нищо, което не би трябвало да чуя — прошепвам тихо.

— Не ми пука какво чуваш. Сигурна съм, че Бентън ти е казал най-важните неща.

Пазя привързаността си към племенницата ми обикновено за времето, когато сме вън от службата, и красивото й лице помръква от отегчение, докато се дърпа от мен. Луси изглежда напрегната, дори леко агресивна.

— Съжалявам — казвам.

Реакцията й е стоическа и студена, сякаш не й пука какво е станало с Гейл Шиптън.

Долавям решителност, която винаги потегля в една и съща посока, предвидима и притесняваща. Племенницата ми е страхотен талант, когато става дума за отмъстителен гняв, но никак не я бива с тъгата.

— Ще се възползвам от любезното предложение на Брайс да заема обувките му — обажда се Бентън, като се обляга на вратата и смъква ботушите.

Оставя ги на върха на рампата, където те се просват настрани като сгазени пътни конуси, и минава покрай нас по чорапи. В сградата завива наляво към асансьора, отново зает с телефона си. Изражението му е неразгадаемо, както става, когато се сблъска с невежество и съпротива, а може би дори и нещо по-лошо.