Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране

Другата основна школа на одобрената от правителствата икономическа мисъл в нашето време е монетаристката, чийто интелектуален баща е Милтън Фридман. Най-добре можем да разберем монетаристите, ако мислим за тях като за пребивани от бой съпруги на кейнсианците. Те са там, за да предоставят слаби, разводнени, сламени версии на аргументи в полза на свободния пазар; за да създават илюзия за климат на интелектуален дебат; и за да са непрекъснато и цялостно разгромявани, така че успешно да се попречи на интелектуално любопитните да се замислят за свободния пазар сериозно. Процентът икономисти, които наистина са монетаристи, е нищожен в сравнение с кейнсианците, но получават повече място, за да изразяват идеите си, сякаш има две равностойни страни. Монетаристите са до голяма степен съгласни с кейнсианците по презумпциите в основата на кейнсианските модели, но откриват сложни и заплетени математически неточности в заключенията на моделите. Те винаги ги водят към дързостта да предлагат леко намалена намеса на правителството в макроикономиката, което на свой ред веднага води до заклеймяването им като безсърдечни, зли капиталистически боклуци, които не се грижат за бедните.

Монетаристите най-общо се противопоставят на усилията на кейнсианците да харчат пари, за да ликвидират безработицата, с аргумента, че в дългосрочен план ще бъде преборена, но ще дойде инфлация. Вместо това монетаристите препоръчват намаляване на данъците, за да се стимулира икономиката, защото според тях свободният пазар ще насочи ресурсите по-добре от правителствените разходи. Докато бушува този дебат за намаляването на данъците, реалността е, че и двете политики водят към правителствен дефицит. Той може да бъде финансиран само с монетизиран дълг, което на практика е увеличаване на паричното предлагане. Централна догма на монетаристката мисъл обаче е, че има остра нужда правителствата да предотвратяват сривове в паричното предлагане и/или спадане на ценовите нива, в които според тях се коренят всички икономически проблеми. Спадането на ценовите нива, или дефлация, както монетаристите и кейнсианците обичат да го наричат, води до това, че хората започват да трупат пари, да намаляват харченето, причиняват безработица, оттам и рецесия. Най-тревожно за монетаристите е, че дефлацията обикновено е придружена от сривове в балансовите отчети на банковия сектор. Понеже те също споделят отвращението от проумяване на причини и следствия, значи централните банки трябва да правят всичко възможно, за да гарантират, че никога няма да има дефлация. Каноничното обяснение защо монетаристите са толкова изплашени от дефлацията, е изложено в речта от 2002 г. на бившия председател на Федералния резерв Бен Бернанке със заглавие „Дефлация. За да сме сигурни, че „това“ никога няма да се случи тук“.[120]