Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Настрадин Ходжа не могъл да се сдържи да не се пошегува.
— Мигар вие не знаете? — рекъл той без сянка от насмешка. — Когато звездите падат на земята, те се разсипват на дребни монети и после просяците събират тези монети. Дори познавах хора, които са забогатели по този начин.
Стражарите се спогледали. По лицата им се изписало безкрайно учудване.
Настрадин Ходжа си отишъл, развеселен от глупостта на стражарите. Той дори не подозирал колко ще му послужи в най-скоро време тази шега.
До полунощ той стоял в кулата си. Но ето, всичко стихнало и в града, и в двореца; светлините угаснали. Не бивало повече да се бави: летните нощи отлитали с бързи криле. Настрадин Ходжа слязъл долу и крадешком, избирайки по-засенчените места, поел към харема на емира. „Стражарите сигурно са вече заспали“ — мислел той.
Какво било огорчението му, когато, приближил, чул тихите им гласове:
— Ех, поне една звезда да паднеше тук! — говорел дебелият ленив стражар. — Щяхме да съберем среброто и Да забогатеем отведнъж!
— Знаеш ли, аз все пак не вярвам, че звездите могат да се разсипват на дребни монети — отвърнал вторият стражар.
— Но така каза багдадският мъдрец — възразил първият. — Неговата ученост е известна на всички, той, разбира се, не греши.
„Проклети да сте! — мислено се провиквал Настрадин Ходжа, притаен в сянката. — Ах, защо им казах за звездите; те сега ще се препират до сутринта. Мигар ще трябва да отложим бягството?“
Над Бухара в недосегаемата висина горели с чиста и тиха светлина хиляди звезди; една мъничка звезда изведнъж се отронила и се совнала в стремителен полет, като разсякла косо небето; веднага подир нея се совнала втора звезда и оставила след себе си мигновена ослепителна завъртулка. Било средата на лятото, наближавало времето на звездните дъждове.
— Ако се разсипваха на сребърни монети — захванал вторият стражар…
Изведнъж една мисъл осенила Настрадин Ходжа. Той бързо извадил от джоба си кесията, здраво натъпкана със сребро. Трябвало да чака много дълго, а звездите не падали. Най-сетне една полетяла. Настрадин Ходжа хвърлил една монета в краката на стражарите. Среброто прозвънтяло по каменните плочи.
Стражарите отначало се вцепенили, после се надигнали, вторачени един в друг.
— Чу ли? — с треперещ глас попитал първият.
— Чух — отговорил вторият, заеквайки.
Настрадин Ходжа хвърлил втора монета. Тя блеснала в лунните лъчи. Ленивият стражар кратко подвикнал и се строполил с цяло туловище върху нея.
— У… улови ли я? — попитал с вдървен език вторият.
— У… улових я — отвърнал с треперещи устни дебелакът, станал й показал монетата.
В небето изведнъж се отронили няколко звезди едновременно. Настрадин Ходжа започнал да хвърля цели шепи сребро. Тишината на нощта се изпълнила с тънък, напевен звън. Обезумели, стражарите захвърлили копията си и се спуснали да тършуват по земята.
— Намерих! — извикал единият с дрезгав и задавен глас — Ето я!
Вторият пълзял мълчаливо и изведнъж заръмжал, като се натъкнал на много пръснати пари.
Настрадин Ходжа им хвърлил още една шепа и безпрепятствено се промъкнал през вратичката.
Сега му било леко. Меките персийски килими поглъщали стъпките му. Той помнел всички коридори. Евнусите спели…
Гюлджан го посрещнала с влажна, гореща целувка и се притиснала до него разтреперана.
— По-скоро! — шепнел той.
Никой не ги спрял, само евнухът се завъртял и застенал в съня си. Настрадин Ходжа се спрял, приведен над него. Но рано било още да умира евнухът: той примляснал и пак захъркал… Слаба лунна светлина се промъквала през разноцветните стъкла.
До вратичката Настрадин Ходжа спрял, погледнал навън. Стражарите, застанали на четири крака посред двора, гледали към небето, чакали кога ще падне звезда. Настрадин Ходжа замахнал силно и хвърлил шепа пари; те паднали нейде далече зад дърветата. Стражарите хукнали натам. Били обезумели до такава степен, че вече не виждали нищо пред себе си и запъхтени, подвиквайки тревожно, се втурнали направо през плета от бодливи храсти, като оставяли по клоните дрипите на Шалварите и халатите си.
Тази нощ от харема можело да бъдат откраднати всички наложници, не само една.
— По-скоро! По-скоро! — мълвял Настрадин Ходжа, като влачел подире си девойката. Те изтичали до кулата, качили се, Настрадин Ходжа извадил изпод постелята отдавна приготвеното въже.
— Тук е високо… Страх ме е! — пошепнала Гюлджан. Той сърдито й подвикнал и тя се покорила.
Настрадин Ходжа я вързал с въжето, извадил от прозореца изпилената решетка.
Гюлджан седнала на перваза. Било много високо, тя треперела.