Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Ами чеках параходо да дойде… па като не дойде, тръгнах пеша…“
За мен тази злощастна история за „софийското море“ е извънредно забележителна, защото по най-красноречив начин разкрива типичната безотговорност на режима. Нека започна с това, че в коя да е буржоазна държава подобна идея още от самото начало щеше да бъде посрещната с ураганен огън на опозицията, щеше да бъде разнищена до дъно, щяха да бъдат изнесени на показ стопанската и техническата несъстоятелност и нейното провеждане вероятно щеше да доведе до падане на правителството. У нас не стана нищо подобно. Критичните гласове, доколкото ги имаше, бяха зад вратата или под юргана. Безотговорната и продажна наша преса не обели нито дума. Въпреки че едва ли имаше главен редактор, който да не смяташе цялата работа за лудост. Когато партийните и разни други обществени организации у нас днес претендират за някакъв вид честност, трябва да кажа, че историята със софийското море дамгоса и тях с неизличимия печат на безчестието. Нито една партийна организация не дръзна открито да възрази срещу това разхищение на човешки сили и материали. Партийният морал тук се изрази в неговия най-точен образ — заешкия. Угодничеството и сервилността от това време са зловещ предвестник за всякаква бъдеща маниащина или лудост на ръководството.
Забележете — до ден днешен под никаква форма не беше направена каква да е критика, самокритика или забележка по отношение на цялата история. Не бе потърсена отговорност от никого и никой не беше наказан. Чувството за отговорност, както казах, изчезна в кацата без дъно. Това, което във всяко уважаващо себе си общество е невъзможно, у нас беше в реда на нещата. Или може би отново невидимите и незнайни врагове бяха виновни?
Понякога, като си припомням проливните дъждове и мокрите до кости, свили се в калта под Драгалевци машинописки, секретарки, чертожнички, лекари, зъболекари, медицински сестри и т.н., се питам: с какви очи нашите вестници вдигат аларми до небесата за това, че един продавач на кисело мляко „леко ударил кантара“ или пък някакъв работник задигнал дреболия за двайсет стотинки? С какви очи те се занимават с дребни кражби, дерибейства и произволи, а останаха напълно слепи към една толкова обемиста „морска“ история? Що за морал е да се търси отговорност от кондуктори, портиери и метачи за дребни провинения, а да се отминава едно от най-големите и безотговорни разхищения в нашия живот? За какъв вид гражданска честност говорят партийните агитатори, същите, които качваха хората в камионите на два пъти — за да копаят и за да зариват? Нямаше ли в целия Централен комитет една честна душа да стане и да запита открито: „Кой ще плати сметката?“ За какво комунистическо верую ми скандират дузина поетчета, когато въздухът звънтеше от тази подигравка с цял народ?
А може би всички те нито знаят, нито помнят, защото никой от тях не бе ходил нито да копае, нито да зарива софийското море.
ИГРА НА ДЪРЖАВА
Всеки път, когато по един или друг повод се вглеждам в дейността на хората от върха, с които режимът у нас се отъждествява, не мога да избягна чувството за деца, които си играят на държава. Спомнете си как лицата на нормалните деца придобиват тези неестествено тържествени и важни изрази, как ръцете им правят величествено-смешни жестове и гласчетата им се напъват, за да извикат помпозното: „Аз съм България“ или „Аз съм Аржентина“. За да придадат по-голяма достоверност на играта си, децата се опитват да имитират предполагаемите категорични маниери на възрастните държавници и с най-голяма сериозност си разменят територии, обявяват войни, водят сражения. Същевременно детската представа за власт и сила често пъти се изразява във фантазии като: „Ако бях цар, щях да си построя най-големия самолет в света“, или „Ще прехвърля столицата на България в село“, или „Ще павирам площада пред нашата къща със златни павета“ и т.н. Децата желаят да направят неотразимо впечатление на света, всеки да ги види, признае и им се преклони. Може би тези фантазии имат своето обяснение, което е свързано с постоянното пренебрежение на възрастните — „детска работа“.
Но сега представете си, че такова едно дете физически порасне, но запази у себе си целия комплекс на своите деветгодишни мечти и фантазии, запази детския стремеж за показ на сила и власт, за непрестанно демонстриране на превъзходство. Представете си също, че и инстинктите на 50-годишния гражданин са си останали на същото детско ниво, и вие ще видите, че той наистина се опитва да прехвърли „столицата на България в село“ или да се огради със златни павета. Децата не знаят и не се интересуват от цената на осъществените фантазии. Те нямат представа за чия сметка са златните павета, те не се досещат, че може би милиони хора ще трябва да ги отгладуват, да ги изстрадат. За тях нещата са като в приказките. Представете си, че лично вие сте роден в Златица, детството ви е преминало всред овчарчета и краварчета, всред най-чистия и ухаен балкански въздух, всред красива и волна природа. Но вие не сте щастлив сред тях, дори не я забелязвате природната хубост. Даже в някаква степен вашето плебейско самочувствие страда, че баща ви е обикновен селянин, каквито са всичките ви роднини, че в техния обикновен и отруден живот няма нищо героично и велико. Дори фактът, че те произвеждат в своите мандри най-хубавия кашкавал в страната, ви потиска, защото вие си мечтаете за нещо съвсем различно, супертехническо и блестящо, като строителство на ракети или на дреднаути, пътища от фосфоресциращ асфалт, лебедово езеро и стъклен палат за ваша милост… и т.н. Но върхът на вашата мечта е часът, когато вие ще се появите пред вашите бивши съселяни в качеството си на всевластен султан и със замах ще им покажете колко далече сте отишли, ще им раздадете благодеяния и ще им кажете тържествено: