Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Бяло като сняг, червено като кръв и черно като абанос. Когато тя се отпусна в черна пола и бяла блуза, лежейки на алено, което лежеше на бялото, докато той (също облечен в черно и бяло) наливаше червено вино в чашата в нейната ръка в бяла ръкавица — и тогава, за негово собствено учудване, по дяволите, когато хвана ръката й и започна да я целува — нещо се случи, сцената стана неясна, в един миг те лежаха на алената покривка, търкаляйки се по цялата й дължина, така че сирена и студено месо, и салати и pates бяха смазани под тежестта на тяхната страст и когато се върнаха при Хиспано-Суизатата беше невъзможно да се скрие каквото и да било от шофьор или прислужница заради петната от храна по целите им тела — докато в следващия миг тя се отдръпна от него, не жестоко, а с тъга, издърпвайки ръката си и правейки един малък жест с глава, не, и той спираше, покланяше се, отстъпваше, оставяйки я със запазени достойнство и обед — двете възможности продължиха да се сменят, докато умиращата Роуза се мяташе в леглото си, направила-ли-го-е-не-го-ли-е-направила, правейки последната редакция на историята на своя живот, неспособна да реши кое иска да е истина.
„Полудявам — мислеше си Джебраил. — Тя умира, но аз губя разсъдъка си.“ Луната изгря и дишането на Роуза беше единственият звук в стаята: тя хъркаше, докато вдишваше и издишваше тежко с леко сумтене. Джебраил се опита да стане от креслото, но откри, че не може. Дори в промеждутъците между виденията тялото му оставаше невъзможно тежко. Сякаш балван беше поставен върху гърдите му. И образите, когато идваха, продължаваха да бъдат неясни, така че в един момент беше в плевня в Лос Аламос, правейки любов с нея, докато тя мърмореше името му, отново и отново, Мартин от Кръста — и в следващия момент тя не му обръщаше внимание в ярката дневна светлина под внимателните очи на някоя си Аурора дел Сол — така че беше невъзможно да се различи спомен от желание — защото дори на смъртното си легло Роуза Даймънд не знаеше как да погледне историята си в очите.
Лунна светлина нахлу в стаята. Когато блъсна лицето на Роуза, изглеждаше сякаш преминава през нея и наистина Джебраил започна да различава шарката на дантелената бродерия върху калъфката на възглавницата й. След това видя дон Енрике и неговия приятел, пуританския и осъдителен д-р Бабингтън, стоейки на балкона, толкова материални, колкото ви се иска. Стори му се, че докато видението ставаше все по-ярко, Роуза ставаше все по-слаба и слаба, чезнейки, разменяйки място, може да се каже, с призраците. И защото вече беше разбрал, че появите им зависеха от него, неговата стомашна болка, неговата подобна на камък тежест, той започна да се страхува и за собствения си живот.
— Вие поискахте да подправя смъртния акт на Хуан Ху-лия — казваше д-р Бабингтън. — Направих го заради нашето старо приятелство. Но беше грешка да го правя; сега виждам последиците пред себе си. Ти подслони един убиец и може би твоята съвест те изяжда. Върви си вкъщи, Енрике. Върви си вкъщи и вземи жена си, докато не се случи нещо по-лошо.
— Аз съм си вкъщи — каза Хенри Даймънд. — И съм обиден от споменаването на жена ми.
— Където и да се заселят англичаните, те никога не напускат Англия — каза д-р Бабингтън, докато избледняваше в лунната светлина. — Освен ако не се влюбят като доня Роуза.
Облак премина върху лунната светлина и сега, когато балконът беше празен, Джебраил Фаришта успя да се насили да стане от креслото и да се изправи на краката си. Ходенето беше подобно на влачене на гюлле с верига по пода, но той стигна до прозореца. Във всички посоки и колкото далече можеше да види, имаше огромни магарешки бодили, люлеещи се на бриза. Там, където беше океанът, сега имаше океан от магарешки бодили, простирайки се до хоризонта, магарешки бодили, високи колкото възрастен човек. Той чу безтелесният глас на д-р Бабингтън да мърмори в ухото му: