Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
След като Чамча беше отведен, Джебраил Фаришта често се чудеше на собственото си поведение. В един миг като насън, когато очите му бяха впримчени от очите на старата англичанка, на него му се стори, че собствената му воля вече не беше под негово разпореждане, че нечии други нужди бяха поели командването. Отдавайки го на объркващата природа на скорошните събития и на решимостта си да остане буден колкото е възможно по-дълго, минаха няколко дни, преди да свърже това, което ставаше в света зад клепачите му, и едва тогава разбра, че трябва да избяга, защото вселената от неговите кошмари беше започнала да се просмуква в будния му живот; и ако не беше внимателен, никога нямаше да успее да започне отново, да бъде прероден с нея, чрез нея, Алилуя, която беше виждала покрива на света.
Той беше шокиран, като осъзна, че не беше направил изобщо опит да се свърже с Али; или да помогне на Чамча, когато имаше нужда. И изобщо не беше обезпокоен от появата на чифт заострени рога върху Саладиновата глава, нещо, което със сигурност трябваше да предизвика известна загриженост. Той беше в някакъв вид транс и когато попита старата дама какво мисли за всичко това, тя се усмихна особено и му каза, че няма нищо ново под слънцето, че е виждала такива неща, появата на мъже с рогати шлемове, в древна страна като Англия нямаше място за нови истории, по всеки стрък вече са стъпвали над сто хиляди пъти. За дълго време през деня нейният говор ставаше несвързан и объркан, но в другото време тя настояваше да му готви тежки ястия, овчарски пайове, сладкиши с ревен и дебел крем, печено с картофи и гъст сос, всякакви видове тежки супи. И по всяко време носеше изражение на необяснимо доволство, сякаш: неговото присъствие я задоволяваше по някакъв дълбок, нетърсен начин. Той ходеше с нея в селището да пазарува; хората зяпаха; тя не им обръщаше внимание, размахвайки своята властна пръчка. Дните минаваха, Джебраил не си тръгваше.
„Проклета англичанка — каза си той. — Някаква разновидност на изчезнал вид. Какво, по дяволите, правя тук?“ Но оставаше, задържан от невидими вериги. Докато тя при всяка възможност пееше една стара песен на испански, от която не можеше да разбере и една дума. Някаква магия ли? Някаква древна Морган Ле Фей, привличаща с песен младия Мерлин в своята кристална пещера? Джебраил се насочваше към вратата; Роуза запяваше; той спираше в пътя си. „Защо не в края на краищата — вдигна той рамене. — Старата жена се нуждае от компания. Отминало величие, кълна се! Виж на какво се е превърнала тук. Но както и да е, нуждая се от почивката. Да събера силите си. Само няколко дни.“
Вечер те седяха в гостната, натъпкана със сребърни украшения, включващи някакъв нож със сребърна дръжка под гипсовия бюст на Хенри Даймънд, втренчен надолу от ъгловия скрин, и когато стоящият часовник удряше шест, той наливаше две чаши шери и тя започваше да говори, но не преди да каже, също толкова предсказуемо като часовников механизъм, „Стоящият часовник винаги е четири минути назад, заради добрите маниери не иска да бъде твърде точен.“ След това започваше, без да се главоболи с имало веднъж едно време и независимо дали всичко беше истина или лъжа, той можеше да види яростната й енергия, която се вливаше в разказа, последните отчаяни запаси от волята й, които влагаше в своята история, единственото щастливо време, което мога да си спомня, каза му тя, така че той разбра, че тази вехтошарска торба от объркани спомени е всъщност истинското й сърце, нейният автопортрет, начинът, по който гледаше в огледалото, когато нямаше никого другиго в стаята, и че сребърната страна от миналото е нейното предпочитано убежище, не тази разнебитена къща, в която постоянно се блъскаше в неща — удряше се в масички за кафе, натъртваше се на дръжки на врати и избухвайки в сълзи, надаваше вик: всичко се смалява.
Когато отплава за Аржентина през 1935 като булка на англо-аржентинеца дон Енрике от Лос Аламос, той посочи океана и каза: това е пампата. Не можеш да кажеш колко е голяма, когато я гледаш. Трябва да пътуваш през нея сред непроменливостта ден след ден. В някои части вятърът е силен като юмрук, но напълно безшумен, ще те свали на земята, но никога няма да чуеш: нещо. И никакви дървета: нито омбу111, нито топола, nada. Между другото, трябва да внимаваш с листата на омбу. Смъртоносна отрова. Вятърът няма да те убие, но сокът от листата може. Тя плесна ръце като дете: Честно, Хенри, безмълвни ветрове, отровни листа. Правиш го да звучи като приказка. Хенри със своята руса коса, нежно тяло, голямоок и замислен, изглеждаше ужасен. О, не, каза той. Не е толкова лошо.
111
Phytolacca dioica.