Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Говореше за Стани Бий — тихо го подсети Луис. Джъд премигна и сякаш отново дойде на себе си.
— О, да. Жителите на Лъдлоу, а навярно и тези на Бъкспорт, Проспект и на Оригън, го наричаха просто Стани Бий. Кучето ми Спот умря през хиляда деветстотин и десета (всъщност тогава се спомина за първи път)… та още тогава Стани беше старец, и то напълно откачен. Много от местните жители знаеха за съществуването на гробището на микмаките, но Стани Бий пръв ми разказа за него, а той го научил от баща си и от дядо си. Семейство Бушар са от канадско-френско потекло — истински кануки от главата до петите.
Джъд се засмя, отпи от чашата си и продължи:
— Все още го чувам как бърбори на своя развален английски. Спомням си, че ме откри да седя зад обора, намиращ се на мястото на сегашния завод на „Оринко“, близо до шосе 15 — само че по онова време му викаха „пътят от Бангор за Бъкспорт“. Спот още не беше умрял, но гаснеше и баща ми нарочно ме изпрати да попитам стария Йорки дали ще ни продаде храна за пиленцата. Зърното ни беше нужно колкото на крава черна дъска и много добре съзнавах защо ме е пратил.
— Искал е да убие кучето, нали?
— Баща ми знаеше колко обичам Спот, затова намери повод да ме отстрани от къщи. Попитах стария Йорки дали ще ми даде зърно и докато той приготвяше торбата, отидох в задния двор, седнах върху стария воденичен камък и се разревах.
Старецът бавно поклати глава, леката усмивка не напускаше устните му.
— И ето, че изневиделица пред мене застана старият Стани Бий. Половината от местните жители го смятаха за откачен, а останалите твърдяха, че е опасен. Дядо му бил прочут трапер и търговец на кожи в началото на миналия век. Изминавали огромни разстояния от канадските провинции до Бангор и до Дери, а понякога отивал още по на юг, до Скоухеган, за да купува кожи — поне така разправят хората. Карал голям фургон, покрит с ивици необработена кожа, подобно на едновремешните шарлатани, които продавали различни фалшиви лекарства. Целият фургон бил покрит с кръстове, защото бил ревностен християнин и когато се напиел, изнасял дълги проповеди за Възкресението (информацията имам от Стани, който обичаше да разказва за дядо си). Но освен с кръстове, фургонът бил окичен и с езически индиански амулети — старият трапер вярвал, че всички индианци принадлежат към едно голямо племе: изгубеното израелско племе, за което се говори в Библията. Според него червенокожите били обречени да попаднат в ада, но все пак вярвал, че вълшебствата им действат, защото, в резултат на някакво странно проклятие, били едновременно неверници и християни.
Дядото на Стани купувал кожи от микмаките и въртял добра търговия с тях дълго след като останалите бели хора се отказали или отишли на запад. Червенокожите го уважавали, защото не се опитвал да ги измами и защото знаел цялата Библия наизуст — микмаките обичали да слушат от устата му Божието слово, което преди много години им проповядвали хората в черни раса.
Старецът замълча и Луис не се осмели да прекъсне мислите му.
— Индианците разказали на дядото на Стани Бий за гробището, което вече не използвали, защото Уендиго отровило почвата. Говорили му и за „тресавището на малкия бог“, за стъпалата в скалата и за всичко.
Историята за Уендиго и до днес се разказва в северните провинции. Явно на индианците е била необходима страшна легенда, подобна на християнските. Ако ме чуе какво говоря, Норма ще ме обвини в богохулство, но знай, че е самата истина, Луис. Понякога зимата продължава повече от обикновено и когато храната свършела, някои северни индиански племена се спускали чак до „лошото място“, където нямали друг избор, освен да умрат от глад… или да…
— Искаш да кажеш, че ставали канибали? — попита Луис.
Старецът сви рамене и отвърна:
— Сигурно. Навярно са избирали някой старец и за известно време е имало храна за всички. Ето защо измислили историята, че призори Уендиго посетил селото или лагера им и ги докоснал; говорело се, че всеки човек, докоснат от вампир, започвал да се храни със себеподобните.
Луис кимна.
— Нарушавали табуто, като твърдели, че дяволът ги е накарал да го сторят.
— Точно така — отвърна Джъд. — Според мен, при някакъв голям глад, микмаките също станали канибали и заровили костите на изядените хора — един, двама или може би дузина — в гробището си на върха на хълма.
— А след това обявили, че земята е станала „лоша“ — промърмори Луис.
— Та както ти разправях, изведнъж пред мен се изправи Стани Бий, който навярно бе отишъл зад обора, за да потърси шишето си с вино — продължи Джъд. — Забелязах, че вече доста си е „сръбнал“. Хората казваха, че след смъртта си дядо му оставил близо милион долара, но Стани бе само местен пияница и вехтошар. Попита ме какво се е случило и аз взех, та му казах. Старецът забеляза, че лицето ми е мокро от сълзи и заяви, че всичко може да се оправи, стига да имам достатъчно желание и смелост.