Истината
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #25
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Истината». Краткое содержание книги:
— Ами ние не го правим така… — смотолеви Уилям.
Добровръх го прониза с поглед.
— Тъй ли било? И как точно го правите?
— Ъ-ъ… Разчитаме на благодарността…
На Уилям много му се искаше разговорът да спре на мига. Вече стъпваше по твърде тънък лед.
— И как я пресмятате?
— Ами… Никак, струва ми се…
— И тъй не затъвате ли в разпри и раздори?
— Случва се.
— Аха… И ние знаем що е благодарност. Но по нашия обичай двойката започва общия си живот… г’дарака… свободна, необременена, като нови джуджета. А след това нищо не пречи на родителите да им поднесат огромен дар за сватбата, далеч над размерите на откупа. Правим го от почит, а не както е между кредитор и длъжник… макар че тези човешки думи изобщо не са подходящи за нас. Тъй живеем от хилядолетия.
— Е, вероятно за много хора тези отношения биха изглеждали… възхладни — промълви Уилям.
Добровръх пак го премери със сдържан поглед.
— В сравнение с прекрасните и сгряващи душата човешки отношения ли? Няма нужда да ми отговаряш. Впрочем двамата с Бодони искаме заедно да отворим своя мина, а ние сме скъпи джуджета. Знаем как да работим с олово, затова решихме, че година-две в печатарския бизнес ще ни стигнат.
— Ще се жените ли?
— Поне тъй ни се иска.
— О… поздравявам ви.
Уилям бе достатъчно осведомен за по-деликатните страни в живота на джуджетата. Затова не спомена факта, че и двамата изглеждаха като дребни варварски герои с буйни бради. Всички спазващи традицията джуджета имаха такъв вид.9
Гунила се ухили.
— Момко, не мисли прекалено често за баща си. Хората се променят. И баба ми смяташе хората за един вид мечки без козина. Вече не е тъй.
— И какво промени мнението й?
— Преди всичко смъртта, струва ми се. — Добровръх стана и се изправи на пръсти да го потупа по рамото. — Хайде, да подготвим броя. Ще пуснем пресата, щом момците се събудят.
Уилям се прибра в пансиона около времето за закуска и госпожа Еликсирска вече го чакаше. Устните й образуваха тънка линия на възмущение от недостойното му държание.
— Настоявам за обяснение на снощния инцидент — заяви тя, изпречвайки му се в коридора, — както и ви предупреждавам да напуснете в срок от една седмица.
Уилям беше твърде изтощен, за да увърта.
— Трябваше да проверя колко тежат седемдесет хиляди долара…
Различни мускулчета затрепкаха по лицето на хазяйката. Тя познаваше произхода на наемателя си — жени като нея бързо научават всичко, което държат да узнаят. Сменящите се изражения показваха борбата, породена от един неоспорим факт — седемдесет хиляди долара са си достойна сума.
— Вероятно си позволих прибързани слова — смили се тя накрая. — Установихте ли точното им тегло?
— О, да, благодаря ви.
— Желаете ли да задържите везната още няколко дни, в случай че ви се наложи да измерите допълнителни суми?
— Струва ми се, че засега приключих с тегленето, госпожо Еликсирска, но още веднъж ви благодаря.
— Закуската вече е поднесена, господин Дьо Слов, но… предполагам, че този път е допустимо да направя изключение.
Всъщност той дори получи второ варено яйце — рядък знак за одобрение.
Другите вече обсъждаха задълбочено последните новини.
— Честно ви казвам, потресен съм — сподели господин Картрайт. — Направо не мога да се сетя как научават всичко това.
— Да, човек неволно се замисля какво ли още става по света, което укриват от нас — подхвърли господин Уайндлинг.
Уилям ги послуша, но не успя да сдържи нетърпението си.
— Има ли нещо интересно във вестника? — попита невинно.
— Една жена от улица „Кикълбъри“ казала, че мъжът й бил отвлечен — отвърна господин Макълдъф и разгърна „Вестителя“.
Заглавието беше от ясно по-ясно:
— Измислица! — не се стърпя Уилям.
— Не може да е тъй — възрази господин Макълдъф. — Посочили са името и адреса на тази госпожа. Нямаше да посмеят, ако лъжеха, не съм ли прав?
Уилям прочете името и адреса.
— А, познавам госпожата…
— Ето, видяхте ли!
— Именно тя се кълнеше миналия месец, че мъжът й бил замъкнат в голям сребрист супник, който се спуснал от небето. А вие, господин Проун, обявихте на всеослушание, че мъжът й избягал с госпожица на име Фло, танцьорка от „Къщата на ребърцата“ на господин Харга.
9
Освен това за повечето джуджета използваха местоимението „той“, дори когато се женеха. Общо взето, смяташе се, че някъде под всичките тези плетени ризници все някой е от женски пол и двамата са наясно точно за кого от тях се отнася този факт. Но традиционно настроените джуджета не подхващаха изобщо темата за секса, може би от свенливост, или по-вероятно защото не изпитваха особено буден интерес към нея. Няма съмнение обаче, че преди всичко държаха на един утвърден възглед — каквото и да решат да сторят две джуджета насаме, това си е само тяхна работа.