Истината

Откъдето и да погледнеш, чудесна история. Уилям вече се бе върнал в редакцията на „Вестника“ и дописваше своята част от репортажа, когато се сепна.

Бе видял как всичко се случва пред очите му. И бе посегнал за бележника си. Сподели със Захариса, че това го безпокои.

— Но защо?… „Безстрашен“ със „з“ и „с“ ли се пише?

— Да. Ами защото… не се опитах да направя нищо. Първо си помислих: „Ето една история, трябва да я опишем.“

— Как иначе? — вдигна рамене Захариса. — Пресата ни е притиснала в ъгъла.

— Но това не е…

— Погледни нещата по друг начин — посъветва го Захариса и взе нов лист хартия. — Някои хора са герои. Други хора си записват геройствата им.

— Да, обаче така не е много…

Захариса вдигна глава и му се усмихна ослепително.

— Понякога са един и същ човек.

Този път Уилям сведе поглед скромно.

— Наистина ли го мислиш?

Тя пак вдигна рамене.

— Какво е истина? Кой знае? Това е вестник, нали? Стига ни да е истина до утре.

Уилям усети, че се сгорещява. Усмивката й беше неоспоримо привлекателна.

— Ъ-ъ… Сигурна ли си?

— О, да. Предостатъчно ми е да си остане истина до утре.

А зад нея пресата — големият черен вампир, чакаше да бъде нахранен, да оживее посред тъмната нощ заради светлото утро. Пресата смилаше световната бъркотия на малки истории и винаги оставаше гладна.

И имаше нужда от материал на две колони за втора страница, спомни си Уилям.

А няколко сантиметра под ръката му един дървояд доволно гризкаше древното бюро. Прераждането си пада по шегите не по-малко от някоя философска хипотеза. И докато дъвчеше, дървоядът стигна до извода: „Ей, че вкусно …ано дърво!“