Истината

— Де да знам… — призна си след малко. — Май защото за нищо друго не ме бива. И вече не си представям как бих могъл да върша нещо друго.

— Ама аз чух, че семейството ти било заринато с пари.

— Слушай, Гунила, аз съм абсолютно безполезен. За такъв ме отгледаха. От нас се очаква да се мотаем, докато не започне война, после да извършим храбра глупост и да си докараме белята.

— Като гледам, не се погаждаш много с твойте хора.

— Баща ми не е мил човек. Цял портрет ли да ти нарисувам? Той не ме харесва, както и аз него. Като опряхме до тази тема, той като че не харесва никого. Особено джуджетата и троловете.

— Няма закон, че е длъжен да харесва джуджета и тролове — поклати глава Добровръх.

— Вярно, но би трябвало да има закон, който му забранява да не ги харесва по неговия начин.

— Аха. Вече виждам скицата…

— Случайно да ти е познат изразът „низши раси“?

— Ти не само ми нарисува портрет, но и го оцвети.

— Той дори не желае да живее повече в Анкх-Морпорк. Казва, че градът станал прекалено нечист.

— Наблюдателен човек.

— Не, говоря ти за…

— Ясно ми е — увери го Добровръх. — Случвало се е да срещам такива хора.

— Каза, че правите всичко това заради парите… Наистина ли?

Джуджето кимна към оловните отливки, подредени прилежно до пресата.

— Искахме да превърнем оловото в злато. Олово си имаме предостатъчно. Нуждаем се от злато.

Уилям въздъхна.

— Баща ми все повтаря, че джуджетата не мислели за нищо друго освен злато.

— Горе-долу е вярно. — Гунила смръкна още енфие. — Но хората бъркат малко… Как да ти го втълпя… Ако човек мисли само за злато, той е алчен скъперник. Ако джуджето мисли само за злато, то просто си е джудже. При нас е друго. Как наричате ония черни хора, дето живеят в Хоуондаленд?

— Знам как ги нарича баща ми. А аз ги наричам „хората от Хоуондаленд“.

— Тъй ли? Както и да е… Чух преди време, че там имало едно племе, в което мъжът не можел да се ожени, преди да е убил леопард и да е поднесъл кожата му на жената. Същото е. Джуджето трябва да има злато, за да се ожени.

— Ама… нещо като зестра ли? Мислех, че не правите разлика между…

— Не ме разбра. И двете джуджета откупуват другия от родителите му.

— Откупуват ли?! — стресна се Уилям. — Нима може да се купувате и продавате?

— Видя ли? Културни различия, момко. Скъпичко излиза да отгледаш джудже до възрастта за брак. Храна, дрехи, ризници… С годините се трупат доста разходи. И трябва да бъдат възстановени. В края на краищата другото джудже придобива ценна собственост. И трябва да я заплати в злато. По традиция. Или в скъпоценни камъни. И това е приемливо. Знам, че си чувал нашата поговорка: „Струва колкото теглото си в злато.“ Разбира се, ако джуджето вече е поработило за родителите си, това се приспада от сумата. А ако е поотложило женитбата, може да натрупа цял куп надници… Ето, пак си ме зяпнал сащисано…