Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
— И ти работиш с неопетнени политици, за да се погрижиш Ямаото да не стане единственият избор на разгневените гласоподаватели, така ли? — попитах.
— Правя каквото мога.
Превод: Казах ти толкова, колкото трябва да знаеш.
Обаче аз знаех, че дискът — На практика енциклопедичен справочник за корупционната мрежа на Ямаото — представлява безценен пътеводител за отсъстващите от мрежата звена. Предполагах, че Тацу работи с добрите, предупреждава ги, опитва се да ги предпази. Нарежда ги като пулове на дъска за игра на го.
Разказах му за „Дамаск Роуз“ и очевидната връзка на Мураками с клуба.
— Използват онези жени, за да изнудват враговете на Ямаото — заключи той.
— Не всички — отвърнах, мислейки си за Наоми.
— Не, не всички. Някои може изобщо да не знаят какво става, макар да предполагам, че поне подозират. Ямаото предпочита да управлява такива заведения в рамките на законността. Затова е трудно да ги издирим и ликвидираме. Ишихара, онзи културист, участваше тъкмо в такива неща. Добре, че го няма.
Тацу отново избърса челото си.
— Интересно, че Мураками изпълнява важна функция по отношение и на този аспект от средствата на Ямаото за контрол. Той може дори да е по-съществен за властта на Ямаото, отколкото отначало предполагах. Нищо чудно, че Ямаото се опитва да разнообрази дейността си. Той трябва да ограничи зависимостта си от този човек.
— Тацу — обадих се аз.
Той ме погледна и усетих, че знае какво предстои.
— Няма да го очистя.
Последва дълго мълчание. Лицето му беше безизразно.
— Разбирам — тихо рече Тацу.
— Прекалено е опасно. И по-рано беше опасно, а сега имат лицето ми на домашното видео на „Дамаск Роуз“. Ако го види не който трябва, ще ме познае.
— Техните интереси са насочени към политици, бюрократи и прочее. Вероятността този запис да стигне до Ямаото или до някой от малкото други хора в неговата организация, които могат да те познаят, ми се струва незначителна.
— На мен не ми изглежда така. Така или иначе, тоя тип е трудна мишена, адски трудна. Почти е невъзможно да очистиш човек като него, при това да изглежда като естествена смърт.
Той ме погледна.
— Тогава нека не изглежда като естествена смърт. Залогът е достатъчно висок, за да рискуваме.
— Бих могъл. Но не ме бива много със снайпер, а няма да използвам бомба, защото ще пострадат и случайни хора. Освен тия две възможности ликвидирането на твоя човек е много съмнително.
Разбирах, че съм допуснал да вляза в спор с него на практическа основа. Трябваше просто да му кажа „не“ и да си затворя устата.
Отново дълго мълчание. Тацу го наруши с въпрос:
— Какво мисли той за теб, как смяташ?
Дълбоко поех влажния въздух и го изпуснах.
— Не знам. От една страна, виждал е на какво съм способен. От друга, аз не излъчвам усещане за опасност като него. Той не е способен да го контролира, затова не му хрумва, че някой друг може да го прави.
— Значи те подценява.
— Възможно е. Но не много. Хора като Мураками не подценяват.
— Ти успя да се приближиш до него. Мога да ти дам оръжие.
— Нали ти казах, той винаги е най-малко с двама бодигардове.
Съжалих в мига, в който изрекох думите. Сега вече преговаряхме. Това беше глупаво.
— Ликвидирай и тях — отвърна Тацу. — Очисти и тримата.
— Тацу, ти не разбираш инстинкта на оня тип. Той няма да допусне такова нещо. Когато слязохме от мерцедеса пред клуба, видях го да оглежда околните покриви за снайперисти. Знаеше къде да гледа. Ще усети, че се каня да го очистя, от цял километър. Също както и аз бих усетил него. Остави тая работа.
Той се намръщи.
— Как да те убедя?
— Не можеш. Виж, предложението изобщо беше рисковано, но аз бях готов да поема риска в замяна на онова, което можеш да направиш за мен. Сега установих, че рискът е по-голям, отколкото смятах отначало. Наградата остава същата. Така че уравнението се промени. Елементарно е.
Двамата дълго мълчахме. Накрая Тацу въздъхна.
— И какво ще направиш, ще се оттеглиш ли?
— Може би.
— Не можеш да се оттеглиш.
Не отговорих веднага. Когато го направих, гласът ми беше тих, не много по-висок от шепот.
— Надявам се, не искаш да кажеш, че може да ми попречиш.
Той не трепна.
— Няма да има нужда да ти преча аз. Това просто не ти е в природата. Ще ми се да можеше да го признаеш. Какво ще правиш? Ще намериш някой остров, ще се излежаваш на плажа и ще четеш всички онези книги, които си пропуснал на времето ли? Ще постъпиш в някой клуб по го? Ще се наливаш с уиски, когато неспокойните ти спомени не ти позволяват да спиш ли?
Ако не беше размекващото въздействие на жегата, тези думи може би щяха да ме разстроят.