Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Вземи се в ръце, смъмрих се. Но не знаех какво дай кажа.
— Как ме намери? — разнесе се от устните ми.
Лицето й беше ведро, но и безизразно. Очите й тъмнееха.
Излъчваха обичайната си недостъпна топлина.
— Потърсих в указателя на хората, които би трябвало да са мъртви.
Ако се опитваше да ме слиса, успя. Отново се огледах наоколо.
— Страх ли те е от нещо? — меко попита тя.
— Постоянно — отвърнах, спирайки очите си върху нейните.
— От мен ли? Защо?
Мълчание.
— Какво правиш тук?
— Търся те.
— Защо?
— Не се прави на глупак. Знам, че не си.
Туптенето на сърцето ми започна да се успокоява. Ако си мислеше, че ще се размекна от мъглявите й отговори, много грешеше. Не играя така, даже с нея.
— Ще ми кажеш ли как ме намери?
— Не знам.
Ново мълчание. Погледнах я.
— Искаш ли да пийнем по нещо?
— Ти ли уби баща ми?
Сърцето ми пак се разтуптя. Дълго се взирах в нея. Накрая казах, съвсем тихо: „Да.“ Наблюдавах я. Не извърнах очи.
Мидори помълча. Когато заговори, гласът й беше нисък и дрезгав.
— Мислех, че няма да го признаеш. Поне не толкова лесно.
— Съжалявам — отвърнах, мислейки си колко нелепо звучи.
Тя стисна устни и поклати глава, сякаш казваше: „Не говориш сериозно“.
Отново се огледах наоколо. Не забелязах някой да е заел опасна за мен позиция, ала влизаха и излизаха много хора и не можех да бъда сигурен. Исках да се махна оттук. Ако тя имаше съучастници, това, че ще ме последват, щеше да ги издаде.
— Хайде да идем в бара — предложих. — Ще ти кажа всичко, каквото поискаш.
Мидори кимна, без да ме поглежда.
Нямах предвид бар „Рандеву“ във фоайето, който е толкова фрашкан с идващи и заминаващи, че е безполезен от гледна точка на безопасността, а „Олд Империал“ на мецанина. Той е останка от първоначалния „Империал“, проектиран от Франк Лойд Райт и съборен през 1968-ма, уж заради несъобразеността му с изискванията за противоземетръсна сигурност, но по-скоро от уважение към заблудените представи за „прогрес“. Пътят до мецанина минаваше обратно през фоайето, оттам по едно стълбище и с няколко завоя по почти съвсем пусти коридори с различни изходи. Ако някой следеше Мидори, със или без нейно знание, трудно щеше да остане незабелязан, докато се движехме.
Качихме се по стълбището. Нямаше никой, освен дванайсетина клиенти в ресторантите, които подминахме. Докато чакахме на входа на бара да ни настанят, хвърлих поглед назад. Никой не се приближаваше. Явно беше сама.
Седнахме един до друг в едно от полукръглите сепарета, скрити от входа зад високите облегалки. Ако някой искаше да се увери, че сме там, трябваше да влезе вътре и да се разкрие. Поръчах за двамата осемнайсетгодишен „Бунахавен“ от отличния избор на бара от малцово уиски.
Усещането бе малко странно при тия обстоятелства, обаче се радвах, че пак съм в „Олд Империал“. Без прозорци, с нисък таван, тъмен и тих, някак интимен въпреки големината си, барът притежава атмосфера на история, достойнство, навярно защото е единствената оцеляла част от мъченически разрушения предшественик на хотела. Подобно на самия хотел, „Олд Империал“ сякаш е попрехвърлил разцвета на годините си, ала е запазил величава красота и мистериозна примамливост, като грандама, видяла много от живота, познала много любовници и пазеща много тайни, която не живее със славата на своята по-буйна младост, но не я е и забравила.
Поседяхме мълчаливо, докато донесат напитките.
— Защо? — попита после тя.
Вдигнах чашата си.
— Знаеш защо. Платиха ми.
— Кой?
— Хората, от които баща ти е взел диска. Същите, които смятаха, че е у теб, и се опитваха да те убият.
— Ямаото ли?
— Да.
Мидори ме погледна.
— Ти си професионален убиец, нали? Когато се носят слухове, че правителството държи щатни хора за такива цели, става дума за теб, така ли?
Тежко въздъхнах.
— Нещо такова.
Последва пауза. После:
— Колко хора си убил?
Насочих очи към чашата си.
— Не знам.
— Не говоря за Виетнам. Оттогава.
— Не знам — повторих.
— Не смяташ ли, че са прекалено много? — мекотата на гласа й правеше въпроса още по-тежък.
— Не… Имам си принципи. Никакви жени. Никакви деца. Никакви действия срещу второстепенни пионки — думите отекваха в ушите ми като някаква идиотска мантра, звуци талисмани, изведнъж лишени от своята одухотворяваща магия.
Тя безрадостно се засмя.
— „Имам си принципи.“ Говориш като курва, която настоява да я смятат за добродетелна, защото не целува клиентите, с които се чука.
Жегна ме. Но го понесох.
— Твоят приятел от столичната полиция ми каза, че си мъртъв. И ти ме остави да го повярвам. Знаеш ли, че скърбих за теб? Знаеш ли какво е?