Рейн-сан: Живеещият в сенките

Тя повдигна глава към моята и целувките станаха по-страстни. Усетих устните й да мърдат, чух нещо като мъркане или тихо ръмжене.

— Agora, mete tudo — движейки устни до моите, рече Наоми. Хайде, всичко сега.

И се притисна към мен с всички сили. Обхванах лицето й в длани и я зацелувах още по-бясно. Тя вдигна колене и усетих бедрата и глезените й да се допират до хълбоците ми. Движенията ни се ускоряваха. Наоми сключи крака на гърба ми. Чух я да стене нещо на португалски. Извих гръб, пръстите на краката ми се впиха в дюшека и аз се изпразних с протяжен стон, който прозвуча колкото като от наслада, толкова и като от болка.

Силите ме напуснаха и изведнъж натежах. Отпуснах се на футона до нея и поставих длан на корема й.

— Isso, foi otimo — обърна глава към мен Наоми. Беше възхитително.

Усмихнах се.

— Otimo — повторих.

Чувствах крайниците си омекнали. Тя покри дланта ми със своята и стисна пръстите ми. Известно време мълчахме. После Наоми рече:

— Може ли да те попитам нещо?

Погледнах я.

— Естествено.

— Защо отначало се дърпаше? Виждах, че искаш. И ти го съзнаваше.

Затворих очи за миг, флиртувайки със съня.

— Може би ме е било страх.

— От какво?

— Не съм сигурен.

— Аз би трябвало да се страхувам. Когато каза, че искаш да довършиш нещо, за миг си помислих, че пак ще ме напляскаш.

Усмихнах се, без да отварям очи.

— Щях, ако го беше заслужила.

— Щях да те накарам да съжаляваш.

— Но не го направи. Направи ме щастлив.

Чух я да се смее.

— Хубаво. Още не си ми казал от какво те беше страх.

Замислих се за момент. Сънят ме покриваше като одеяло.

— От обвързването. Както сама каза, отдавна не съм бил с кена.

Наоми пак се засмя.

— Как можем да се обвържем? Та аз изобщо не те познавам.

С усилие повдигнах клепачи. Погледнах я.

— Знаеш повече от другите.

— Може би тъкмо това те плаши — засмя се тя.

Ако останех още малко, щях да заспя. Седнах на футона и прокарах длан по лицето си.

— Няма нищо — рече Наоми. — Знам, че трябва да си вървиш.

Имаше право, естествено.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина — тя се замисли. После добави: — Искам да те видя пак. Но не в клуба.

— Логично — мислите ми автоматично се бяха върнали към обичайната система за сигурност. Реакцията ми я накара да сбърчи чело. Разбрах грешката си, усмихнах се и се опитах да я поправя. — И без това ми се струва, че след тая нощ не бих могъл да спазя правилото да не пипам под кръста.

Наоми се засмя, ала не много весело.

Отидох в банята, после се върнах в антрето, където навлякох все още мокрите си дрехи. Бяха студени и лепнеха по кожата ми.

Наоми дойде, докато си завързвах обувките. Беше сресала косата си назад и носеше тъмен памучен халат. Впери очи в мен и дълго ме гледа.

— Ще опитам да ти помогна — промълви тя.