Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Възможно е.

Той се обърна към мен.

— А ти какво ще правиш, Рейн-сан?

Зареях поглед сред дърветата.

— Мисля за това.

— Ела да работиш при мен.

— Като развален грамофон си, Тацу.

— Пак говориш като жена ми.

Засмях се.

— Какво е усещането да си част от нещо, по-голямо от самия теб? — попита ме той.

Повдигнах гипсираната си ръка.

— Ето такова.

Тацу ми отправи тъжната си усмивка.

— Това само означава, че си жив.

Свих рамене.

— Признавам, че е по-добре от алтернативата.

— Ако някога имаш нужда от нещо, обади ми се.

Изправих се. Той ме последва. Поклонихме се един на друг и се ръкувахме. Отдалечих се.

Дълго вървях. На изток, към токийската гара, към влака стрела, който щеше да ме върне в Осака. Тацу знаеше къде да ме открие там, обаче за момента не ме беше грижа.

Запитах се какво ще правя, когато стигна там. Ямада, моето второ аз, беше почти готов за заминаване. Ала вече не знаех къде да го пратя.

Трябваше да се свържа с Наоми. Исках да се свържа с нея. Но просто не знаех какво да й кажа.

Ямаото все още беше на свобода. Тацу му бе нанесъл няколко тежки удара, но не бе го съборил. Сигурно ме търсеше. А може би и ЦРУ заедно с него.

Докато вървях, небето помръкна. Вятър разлюля клоните на свикналите със замърсяването градски дървета.

Тацу бе оптимист. Щеше ми се да бях като него. Ала прекалено ясно съзнавах, че Хари лежи в земята, че Мидори си е отишла завинаги, че Наоми чака някакъв несигурен отговор.

Едри капки дъжд затрополиха по бетонната кожа на града, по прозорците — неговите очи. Неколцина минувачи разтвориха чадъри. Останалите се втурнаха да се скрият.