Рейн-сан: Живеещият в сенките

13.

Изчаках да стане седем часът вечерта — знаех, че по това време Юкико вече е тръгнала за клуба — и се обадих на Хари. Смятах да му кажа всичко, което трябваше да научи. Поне това му дължах. А какво щеше да реши да прави с информацията беше негов проблем, не мой.

Уговорихме си среща в едно кафене в Нипори. Предупредих го да не бърза да стигне там. Той разбра смисъла: ЦРУ е по петите ти, направи адски подробна ПН.

Отидох там малко по-рано, какъвто ми бе обичаят, и прекарах времето в пиене на еспресо и прелистване на списание, оставено от някого на масата. След около час Хари се появи.

— Здрасти, малкият — поздравих го. Забелязах, че носи модерно кожено яке и вълнен панталон вместо обичайните дънки. И се беше подстригал. Изглеждаше почти приличен. Разбрах, че няма начин да ме послуша и едва не се отказах да му говоря.

Но нямаше да е честно. По-добре да му дам информацията и да го оставя да реши дали да я използва. Той седна и преди да успея да отворя уста, каза:

— Не се бой, не може да са ме проследили.

— Това не се ли разбира от само себе си?

Хари се опули, после видя, че само го дразня. Усмихна се.

— Добре изглеждаш — похвалих го с малко смаяно изражение.

Той се вторачи в лицето ми в опит да прецени — виждах го, дали не се каня да го взема на подбив.

— Наистина ли смяташ така? — колебливо попита Хари.

Кимнах.

— Явно си се подстригал в някой от ония скъпи салони в Омотесандо.

Той се изчерви.

— Така е.

— Недей да се червиш. Струвало си е парите.

Хари се изчерви още повече.

— Не ме поднасяй.

Засмях се.

— Поднасям те само наполовина.

— Какво ти става?

— Защо трябва да ми става нещо? Може просто да си ми липсвал.

Той ме стрелна с неприсъщ за него гаменски поглед. Знаех откъде го е усвоил.

— Да бе, и ти ми липсваше.

Не очаквах с нетърпение обрата, който щеше да вземе разговорът при повдигане на въпроса за Юкико, и не бързах да стигна дотам.

Дойде сервитьорката и Хари си поръча кафе и морковен сладкиш.

— Напоследък обаждали ли са ти се нашите нови приятели от правителството? — попитах го.

— Не. Трябва да си ги наплашил.

— Не бих разчитал на това — отпих глътка кафе и го погледнах. — Още ли си в същия апартамент?

— Да. Но почти съм готов да го напусна. Нали знаеш как е. Приготовленията отнемат известно време, ако искаш да ги направиш както трябва.

Помълчахме и аз си помислих: започва се.

— Имаш ли намерение да водиш Юкико в новото си жилище?

Хари предпазливо ме погледна.

— Може би.

— Тогава на твое място не бих се главоболил да се местя.

Той потръпна и на лицето му се изписа типичното му объркано изражение под чисто новата прическа.

— Защо? — попита неуверено.

— Забъркала се е с едни лоши хора.