Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Тацу приключи с измиването с присъщата си бързина и влезе в басейна преди мен. На мен ми трябваше малко повече време. Когато свърших, и аз се отпуснах до него. Веднага усетих, че мускулите ми се опитват да се свият и спасят от горещината. Знаех, че след малко ще се откажат от безплодната си борба и ще се отдадат на пълната релаксация.
— Япари, коре га саико да на? — попитах го, усещайки, че започвам да се отпускам. Страхотно, нали?
Той кимна с глава.
— Необичайно място за срещи. Но си го бива.
Потънах още по-дълбоко във водата.
— Пиеш толкова много чай, та реших, че ще оцениш място, което е полезно за здравето ти.
— А, много мило от твоя страна. Пък аз си мислех, че така ми показваш, че нямаш какво да криеш.
Засмях се. Разказах му за доджото и нелегалните боеве, както и за връзката на Мураками с тях. Изложих му своята оценка за силните и слабите страни на Мураками: смъртно опасен от една страна, неспособен да се слее с околните от друга.
— Казваш, че организаторите на тия боеве губят пари — отбеляза той, когато свърших.
С притворени очи зяпах мозайката на стената.
— Ако се съди по думите на Мураками, да. При три боя на вечер, с награди по два милиона йени за победителите, плюс режийните, трябва да излизат на червено. Дори във вечерите, когато имат два боя или даже един, горе-долу само си покриват разходите.
— Какво ти говори това?
Затворих очи.
— Че не го правят за парите.
— Тогава въпросът е защо го правят. Каква е ползата им?
Представих си хищната усмивка на Мураками.
— Някои от тия хора направо са извратени. Мисля, че им харесва.
— Убеден съм. Но се съмнявам, че забавлението е достатъчен мотив, за да създадат и поддържат такова предприятие.
— Тогава как мислиш?
— Когато беше в спецчастите, как се отнасяхте към личния състав, изпълняващ жизненоважни за частта функции?
Отворих очи и го погледнах.
— Тиловаците. Като с трети бъбрек.
— Точно така. Сега се постави на мястото на Ямаото. С теб той можеше тихо и кротко да ликвидира всеки, който не проявява интерес към неговите възнаграждения или не е уязвим за изнудването му. Или пък представлява заплаха за създадената от него машина. Ти изпълняваше жизненоважна функция. След загубата ти Ямаото е трябвало да се научи да не допуска такава зависимост от един човек. Трябвало е да осигури системата отвътре.
— Даже Мураками да ме беше заменил напълно.
— А това не е така.
— Значи доджото, което държи Мураками, боевете…
— Изглежда, че това са нещо като тренировъчни курсове.
— Тренировъчни курсове… — поклатих глава. Забелязах, че ме наблюдава, чака, една крачка пред мен, както обикновено.
И тогава разбрах.
— Убийци?
Той повдигна вежди, сякаш отговаряше: „Ти ми кажи“.
— Доджото е началният курс — кимнах аз. — И с обучението, което получават там, вече са избрани поради склонността си към агресия. Всекидневно излагане на насилие, понякога два пъти дневно, което още повече притъпява чувствителността. Следващата крачка е да присъстват на истинска смърт.
— А самите боеве…
— Боевете завършват процеса. Естествено, всичко това е само форма на основно обучение. Всъщност е нещо повече, защото само сравнително малко войници, които са преминали основното обучение, попадат в бойни действия и се налага да убиват. Тук убийството е част от учебната програма. И кадрите, които създаваш, са само оцелелите, най-добрите в преподавания материал.
Звучеше логично. Прибягването към професионални убийци не беше оригинално. През миналите векове японските шогуни и даймио бяха използвали нинджи в своите кръвопролитни борби. Спомнях си Ямаото от нашата среща преди година и знаех, че това сравнение сигурно би го поласкало.
— Виждаш ли как се вписва това в дългосрочните планове на Ямаото? — попита той.
Поклатих глава. Всепроникващата горещина ми пречеше да разсъждавам.
Тацу ме погледна снизходително, все едно бях глуповато, но мило хлапе.
— Какви са цялостните перспективи на Япония за бъдещето?
— Какво искаш да кажеш?
— Като държава. Къде ще бъдем след десетина-двайсет години?
Замислих се.
— Няма да сме много по-добре от сега, предполагам. Има много проблеми — дефлация, енергийна криза, безработица, екология, хаос в банковата система — и като че ли никой не може да направи нищо.
— Да. И си прав, като разграничаваш проблемите на Япония, каквито имат всички страни, от безсилието ни да ги разрешим. В това отношение сме единствени сред индустриалните нации.