Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Добрутро — поздрави Маркъс Уестер и кимна учтиво.
— Колко време съм спала? — попита тя.
— Половината предобед. Още не е станало пладне.
— Има ли нещо за ядене?
— Малко наденица от снощи — каза той и кимна към изкорубената дървена врата, която водеше към единствената друга стая.
Ситрин стана. Само допреди месец няколко часа сън предобед биха били крайно недостатъчни, за да изкара до вечерта. Сега обаче ѝ се струваха невиждан лукс.
Задното стайче нямаше нито прозорец, нито друга врата, затова Ситрин запали една недогоряла свещ и я взе. Счетоводните тефтери — душата и паметта на ванайската банка — бяха струпани на едно дървено пале. На паянтова дъбова маса имаше кана с вода и парче наденица със съмнителен сивкав цвят. Тенекиеното цукало в ъгъла отравяше въздуха в малката стая с характерната си смрад. Ситрин се облекчи и хвърли двойна доза пепел в цукалото, преди да му сложи капака. Отряза си от наденицата, отхапа и се облегна на масата. Месото беше подправено с ябълки и чесън. Не беше толкова гадно, колкото можеше да се очаква.
Вече почти две седмици животът ѝ беше такъв. Маркъс стоеше на пост през деня, Ярдем — през нощта. Излизаха навън колкото се може по-малко. Единственото уединение беше в малката задна стая, единствената светлина идваше от пергаментовия прозорец, огнището и няколко свещи. Провизии купуваха с пари на капитана. Прихода от продажбата на вълнения плат, каруцата и мулетата държаха в малка кожена кесия до вратата към улицата. Можеха да вземат и повече пари за мулетата, но Ситрин се утешаваше с мисълта, че първокръвната жена, която ги купи, ще се отнася добре с тях.
Мулетата ѝ липсваха.
Косата ѝ беше мазна и провиснала. Нямаше други дрехи освен дрипите на каруцарчето Таг. Изяде наденицата и се върна в голямата стая.
— Трябват ми дрехи — каза тя. — Не мога да нося тези до пролетта.
— Добре — каза капитанът. — Само не се отдалечавай твърде, за да не се загубиш. И не привличай внимание към себе си. Колкото по-малко хора знаят, че сме тук, толкова по-добре.
Същото ѝ казваше всеки път, сякаш можеше да го е забравила от предния ден досега. Тралгунът се размърда в съня си и въздъхна. Ситрин взе кесията, прибра я в джоба си и отвори вратата. Дневната светлина нахлу като порой.
— Ситрин!
Тя се обърна. Капитанът клечеше до огъня и разръчкваше жарта с острието на нож, но гледаше към нея и очите му бяха пълни с тревога.
— Внимавай — каза той.
— Знам какъв е залогът — отвърна тя и излезе на улицата.
Соленият квартал беше истински лабиринт. Двуетажни къщи с надвиснали еркери се гъчкаха на улици толкова тесни, че хората не можеха да се разминат нормално. Всичко се подчиняваше на релефа, а той беше нагънат и възпрепятстваше погледа; пресечки, които би трябвало да извеждат към по-широки улици, често свършваха пред стена. Гласове на мъже и жени — синаи, картадами и първокръвни — изпълваха въздуха. Ако мъж се развикаше на жена си в този квартал, ехото разнасяше мелодията на гнева му, поглъщайки отделните думи.
Дечурлига дебнеха по прозорците и във входовете като хищни котки. По-топлото време през последните дни беше стопило мръсния сняг по паважа, ала в кьошетата още имаше черни локви, покрити с тънка ледена кора. Може да имаше стотина входа и изхода от Соления квартал, но Ситрин знаеше един път и се придържаше към него. След няколко минути бърз ход стигна до кръстовище, където се събираха пет улици, една от които водеше на североизток. Над въпросната улица имаше по-широк отрязък белезникаво небе и Ситрин тръгна по светлата просека към пазара, доковете и паричния поток, от който зависеше животът в Порте Олива.
Големият пазар не беше обикновен площад, а мрежа от покрити алеи. Грапавият калдъръм на улицата отстъпи пред настилка от светли плочи. Арките се събираха като ръце за молитва, големи прозорци пропускаха дневната светлина между пръсти от желязо и камък. Мъже и жени пееха и свиреха на флейти. Кукловоди разказваха популярни историйки, променени тук-там, за да включат в сюжета си местен търговец или политик. Слуги от дворците и богаташките имения пазаруваха, понесли на глава големи плетени кошници. Малките независими лихвари — дребни риби в сравнение с Медеанската банка — разпъваха масите си, покрити с мек зелен плат, и нагласяха везните си. Пътници и моряци прииждаха от доковете да се порадват на хаоса. Продавачи хвалеха стоката си — хляб, риба и месо, платове, подправки и духовно наставление, и всеки път в различна конфигурация.