Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Гедер се смееше, ръкопляскаше и се преструваше, че се наслаждава на представлението.
Ситрин
След нощта, когато се пързаля със Сандр по леда на воденичния вир, и след задушаващия страх през следващия ден, нощите на Ситрин навлязоха в неприятен коловоз. Предшестваше ги вечерната умора, изтощение, което стигаше чак до костите ѝ. После тя се свиваше на топка сред топовете вълнен плат и прекарваше един блажен час на почивка, преди очите ѝ да се отворят стреснато, а сънят да изчезне прогонен от трескави мисли. Понякога ѝ се присънваше как дебеличкият антийски благородник намира скритите кутии, но този път, за разлика отпреди, започваше да вика и войниците му идваха на бегом. Мозъкът ѝ плетеше кошмарни образи на катастрофата, която им се беше разминала на косъм. Сандр — убит. Опал — заклана. Майстор Кит — надупчен със стрели като игленик, кръвта му обагря снега в червено. Маркъс Уестер я предава на антийския благородник срещу обещание да не закача кервана. А после идваше ужасът на онова, което би изстрадала в ръцете на войниците. Фактът, че всичко това ѝ се беше разминало, даряваше страховете ѝ със самостоятелен живот, сякаш, спасявайки се на косъм, бе натрупала дълг, чието изплащане можеше да се окаже свръх силите и издръжливостта ѝ.
Тя отвръщаше на удара, като насочваше мислите си към магистър Иманиел и банката, към търговския баланс, застраховките като част от разходната част, интригите и тънкостите на занаята, които ѝ напомняха за дома. Тези спомени не ѝ носеха покой, но правеха по-поносими студените и тъмни часове до зазоряване, помагаха ѝ да се престори за кратко, че светът следва строги правила и може да бъде опитомен. А сетне небето на изток просветляваше, изтощението се спускаше отгоре ѝ като плащ от ковано желязо и тя намираше сили да стане, да слезе от каруцата и да започне поредния си невъзможен ден. Докато стигнат до Порте Олива, хроничното недоспиване съвсем беше размътило мозъка ѝ. Малки червени животинки мърдаха в периферията на зрението ѝ, а чудати мисли — че се налага да изяде всички счетоводни тефтери, за да ги опази от чужди ръце, че на майстор Кит са му пораснали криле, но той го пази в тайна, че Кари тайно планира да я убие, защото ревнува Сандр от нея — бяха придобили плътност, каквато не им се полагаше.
Малкото, което знаеше за Порте Олива, го знаеше от втора ръка. Знаеше, че градът се намира в най-южната част на Биранкор и че стопанството му се крепи на малкото търговски кервани от изток, който подминаваха Свободните градове, и на онези от запад, които предпочитаха да удължат маршрута си, за да избегнат пиратите, които върлуваха на територията на съседен Кабрал. Богатството си градът дължеше най-вече на факта, че е междинно пристанище по средата между Лионеа и остров Нарин. Магистър Иманиел наричаше Порте Олива „вечният втори избор“, но не пропускаше да добави, че в известен смисъл тази роля може и да не е толкова лоша. Ситрин си бе представяла Порте Олива като град на остри ръбове и болезнен местен патриотизъм.
Нямаше ясен спомен от пристигането си в града. Помнеше как кара каруцата си по заснежени пътища сред хълмиста местност, а после някакво момче картадам, тънко като вейка, взе да подтичва край каруцата ѝ с протегната за милостиня ръка, след това изведнъж наоколо изникнаха сгради. Порте Олива беше първият истински град освен Ванаи, който виждаше — град от камък и на море, а не от дърво и на река. Първото ѝ впечатление беше за лабиринт от тесни улички с високи бели арки, за миризма на фъшкии и сол откъм морето, за гласовете на чистокръвни синаи, които чуруликат като сипки. Сторило ѝ се беше, че минават през тунел в гигантска стена — като в старите приказки за мъртъвците, които минавали от един живот в друг, — но може и да го беше сънувала.
Нямаше никакъв спомен как е наела Маркъс Уестер и заместника му за своя лична охрана. Нито защо е решила, че идеята е добра.
Капитанът крачеше напред-назад по каменния под. Ярдем Хейн хъркаше в леглото до отсрещната стена. Ситрин бавно се отърси от дрямката и за стотен път плъзна поглед по влажната малка стая. Малък огън мърмореше в огнището, хвърляше червеникави сенки по стената и се оригваше на боров дим. Прозорецът нямаше стъкло, а намаслен пергамент, който замърсяваше малкото слънчева светлина, успяла да си пробие път през него. Кутиите — съдържанието на каруцата, което тя беше изнесла контрабандно от Ванаи — бяха наредени покрай стената като в евтин склад. Само най-ценното беше прибрано в металния сейф, вграден в пода. Едва една десета част от товара се беше побрала вътре. Ситрин се надигна в леглото. Тялото я болеше на сто места, но главата ѝ, като никога, беше що-годе ясна.