Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
— Видеокасетката.
— Какво? Аз мислех, че я предаде на…
— Дадох му онази, която бе в машината. А тази я извадих преди той да се качи на борда.
На приглушената светлина на уличната лампа тя можа да види как се бе усмихнал до уши.
— Не мога да повярвам! Благодаря ти!
— Значи… сме квит за пурата?
— Да — отвърна тя без колебание.
— И… може би бих могъл да те поканя на вечеря?
— Е, хайде да не се отнасяме чак толкоз.
— Умът се плаши от възможните значения на това изявление, Ейприл.
— Не, сериозно, благодаря ти!
— Мислиш ли, че това е достатъчно?
— Моля?
— За да помогне на баща ти? Достатъчен ли е записът?
Джим, приседнал наблизо до тях, мълчаливо бе изслушал целия разговор.
— Не знам — отвърна Ейприл, — но със сигурност нещо друго, а не небрежност, е откъснало онзи двигател от крилото, и мисля, че на записа това се вижда. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах.
— Можем да разгледаме по-добре записа, когато се върнем у дома — рече Джим. — А в града има и малък хотел, Ейприл. Искам да кажа, че за мен ще е чест да отседнеш в моя дом, в моята т.нар. стая за гости, дори бих изритал този младеж на улицата, за да те настаня, но къщата наистина не е подходяща за една дама.
— По дяволите, Джим — засмя се Скот, — тя за прасе не става, макар че аз не се оплаквам. Но ще се радвам да отстъпя част от жилищното си пространство.
Скот й намигна и зачака отговор.
— След като споменахте за хотела, мисля, че това ще свърши работа — кимна резервирано Ейприл. — Не искам да ви притеснявам, или пък ти да спиш на улицата.
Тя отвори клетъчния си телефон и започна да набира номера на Грейси, но когато натисна бутона „Send“, машинката я дари с един електронен звън.
— По дяволите! Няма сигнал.
Чифт фарове пронизаха полумрака и завиха в далечината към летището.
— Таксито ни идва — рече Джим. — Навярно ние ще сме единствените му клиенти за деня.
— Може все пак да се наложи да извадим останките — каза неочаквано Ейприл.
И двамата я погледнаха, но Джим заговори пръв, поклащайки глава.
— Знаеш ли, честта да се качи на борда ти група от Бреговата охрана обикновено води до съдебни зали и големи, разорителни глоби. Бих рекъл, че днес извадихме голям късмет, но се натъкнахме на нещо. С цялото ми уважение и извинения, Ейприл, но не мисля, че изваждането на онази птичка ще е възможно, докато не свършат игрите си на война, не отворят района и не ни дадат „добре“. Съжалявам.
Замълчаха и зачакаха приближаващото се такси, а Ейприл долови дълбоката въздишка на Скот Макдърмът.
— Какво има? — попита тя.
— Това не са военни учения — рече Скот.
— Не са ли? Какво става тогава?
— Те се опитват да държат нас и всички останали надалеч от онова, което току-що открихме.
Тя помълча няколко секунди, взряна в него.
— От самолета на татко?
Скот кимна.
— Не, не може да бъде. Наложи се да бъде упражнен политически натиск, за да бъдат спасени родителите ми, но от Бреговата охрана вече ми заявиха, че не се интересуват от вдигането на останките.
— Те са знаели, че си тук с нас — каза равно той.
— Но защо… защо, за бога, казваш това? — попита Ейприл.
Колата взе последния завой и се насочи към тях, а Скот въздъхна отново.
— Когато лейтенантът си тръгваше, той каза, че господин Доблър, господин Макдърмът и някоя си госпожица Роузън могат да си вървят.
— Спомням си. И какво?
— Как какво, аз представих Джим и себе си с фамилните ни имена. Но изобщо не съм споменавал твоето.
Скриптенето на гумите по дребния чакъл и ярките светлини на фаровете накараха Джим и Скот да се изправят. Ейприл остана да седи, дълбоко потресена, и Скот й подаде ръка да се изправи. Чу се шум от отваряща се вратичка.
— Ти ли си, Джери? — попита Джим, присвил очи, за да види шофьора през светлините на фаровете. — Защо се забави толкова? И угаси тези фарове, светиш право в очите ни.
Дясната вратичка се отвори и някой излезе пред колата.
— Не е Джери. Аз съм полицай Джо Харис от щатската полиция. Бреговата охрана твърди, че вие, приятели, може би имате касетка, която им принадлежи.
Двадесет и четвърта глава
Четвъртък, ден четвърти