Спасяването на света и други екстремни спортове

Директора плесна с ръце и роболетите на вратата застанаха мирно. Ари и останалите застанаха нащрек, в очакване ситуацията да се влоши още повече. Което със сигурност щеше да стане.

— Ти си просто дете, Макс — каза тя, като очевидно едва овладяваше яда си. — Поради което не е чудно, че общата картина ти убягва. Все още поставяш себе си в центъра на вселената. Кога най-сетне ще разбереш, че си просто нищожна прашинка в голямата схема?

— И какво означава това? — настоях аз. — Че съм нищо, така ли? Че не съм човешко същество? Че можеш да правиш безнаказано каквото си поискаш с мен? Добре си го замислила, обаче си в заблуда. Аз знам, че имам значение. И съм важна. А ти си жалко безсмислено нищожество, което ще остарее в самота, ще умре и ще се пържи в ада завинаги.

Трябва да призная, че излиянието ми се получи дяволски добре — при положение, че дори не бях сигурна дали вярвам в ада. Но знаех едно: вярвах в ненавистни пререкания с вещици, а от очите на тази пред мен в момента хвърчаха искри.

— Именно за това говоря — каза тя. — Детинските ти обиди не ме засягат. Безполезният ти гняв не ми влияе. Накрая или ще се подчиниш на заповедите ми, или ще умреш. Просто е.

— Това е една от многото, от хилядите разлики между мен и теб — изръмжах аз. — Аз имам достатъчно ум да разбера, че никога не е просто. И мога да усложня всичко далеч повече, отколкото можеш да си представиш.

В гласа ми се прокрадна искрена заплаха, наведох се напред застрашително и свих юмруци. Очите й трепнаха.

— Чисто и просто не знаеш нищо за мен, мамо — продължих ледено. — Нямаш представа на какво съм способна. Това, че ти си ме създала, не означава, че знаеш какво мога и какво съм правила. Ето ти една новина: чипът ми вече го няма. Така че можеш да си завреш шпионската техника където си пожелаеш.

Тя стрелна ръката ми с поглед.

Замълчах и се взрях в очите й. Усещах, че полагаше големи усилия, за да не ги отклони от мен. Бях толкова бясна, че на драго сърце бих й откъснала главата.

— Но скоро ще ме опознаеш, мамо — казах бавно. — И след това кошмарите няма да те оставят до сетния миг от безсмисления ти живот.

Боже мили, бях същинско страшилище. Едва се сдържах да не се изкикотя зловещо!

Директора стисна юмруци и очевидно се опита да успокои учестеното си дишане. Накрая проговори:

— Губиш си времето, Макс. Не можеш да ме нараниш.

Аз се ухилих зловещо и тя потръпна за миг, преди да нахлузи безизразната си маска.

— О, мамо — прошепнах. — Мога, и още как.