Спасяването на света и други екстремни спортове
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1230-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спасяването на света и други екстремни спортове». Краткое содержание книги:
Макс II ме погледна с тъга. Побиха ме тръпки — толкова напомняше на отражението ми в огледало, че лицето ми се опита да наподоби изражението й, за да съвпаднем.
— Следващ път няма да има — каза тя. — Уверявам те, това е последната спирка. Доведени сме, за да ни убият.
— Да, на мен ми се случва често.
— Не разбираш — продължи Макс II и се възпламени. — Всички сме планирани за елиминация. Всеки ден все повече от нас изчезват. Когато пристигнах, дворът беше толкова пълен, че се налагаше да се редуваме. Вече останахме само тези тук.
— Хм-м — изсумтях.
— С такава численост имаме време… вероятно до утре — огледа се тя, пресмятайки наум.
Признавам, това не звучеше добре. Бях решила, че разполагаме с няколко дни, за да се прегрупираме и да намерим някакъв изход. Ако Макс II не лъжеше, значи трябваше сериозно да повишим оборотите. А и да лъжеше, нямах причини да се задържам тук.
Продължихме да се тътрим в голям кръг. Тото се присъедини към Ръч и двамата пробляваха от време на време. Бях потънала в мисли — опитвах се да измъдря някой от характерните за мен брилянтни планове, — когато един от мутантите се бутна в мен за част от секундата и се отдалечи.
Почувствах нещо в ръката си.
Парче хартия.
Изключително, изключително тайно го разгърнах и сведох очи. Беше бележка: „Зъба е на път с ятото. Казва: «Дано не е шега»“.
Стегнатият възел от напрежение в гърдите ми, за чието съществуване дори не бях подозирала досега, се развърза. Боже! Зъба идваше. По принцип проявявах повече подозрителност, но единствено той можеше да измъдри нещо от рода на „Дано не е шега“.
Зъба идваше. С Иги и Гази. Щяхме отново да се съберем.
— Макс? Какво има? — Ръч ме гледаше загрижено. — Плачеш ли?
Докоснах бузата си и установих, че действително се бях разплакала — по лицето ми се стичаха сълзи. Избърсах ги в ръкава си и подсмръкнах. Замаяна от радост, не можах да проговоря няколко мига.
— Зъба идва да ни помогне — казах под нос, вперила очи напред. — Идва насам.
99
Разхождахме се в Двора на отчаянието още половин час. Умът ми препускаше бясно — вестта, че Зъба идваше към нас, изпълни вените ми с прилив на адреналин. Зачудих се кога ли беше тръгнал. И дали бих го понесла, ако съобщението му се окажеше поредното „изпитание“ и не беше истинско.
От друга страна, понякога щастливата заблуда е по-добра от мрачната действителност.
Унесена в мисли, правех мравешки крачки след мутанта пред мен, хванала Ейнджъл за ръка. От време на време малкото телце на Тото се отъркваше в крака ми.
Сега обаче започнах да гледам и да слушам по-внимателно. Бях решила, че мутантите мълчат, но изведнъж започнах да долавям думи — изричаха ги толкова беззвучно, че те едва изплуваха над сухия звук от тътрещите се в прахта подметки.
Потупах Ръч по ръката и кимнах към тълпата. Ейнджъл вдигна очи към мен, усети намерението ми и също се съсредоточи.
Като в затвор — шепнеха мутантите тихо като повей на вятъра. — Не е честно. Излъгаха ни. Мнозина вече ги няма. Не искам да изчезвам. Не искам да се оттеглям. Какво да правим? Те са толкова много. Прекалено много са. Това е затвор. За осъдени на смърт. Не е честно. Не сме направили нищо нередно. Освен че се появихме.
Движех се бавно през тълпата и слушах шепота и съобщенията им. Ейнджъл долавяше мислите им. В сините й очи се появи тревога заради новите неща, които научваше.
До момента, в който някакъв стържещ електронен звук даде сигнал, че е време да се прибираме, настроението на групата горе-долу ми се беше изяснило. Не искаха и с тях да се случи онова, което беше сполетяло събратята им по съдба. Искаха да променят положението. Някои бяха сериозно разгневени и готови на бой, но не знаеха какво да предприемат. Предположих, че бяха потиснали бойните им инстинкти. Като цяло бяха объркани и неорганизирани.
Поради което някой трябваше да ги поведе. Ами, така де.
Докато крачех с останалите обратно към фантастичния свят на лудите учени, плановете ми започнаха да се избистрят. В съчетание с мисълта, че Зъба беше тръгнал към нас, от това ми стана почти бодро.
Докато три роболета не спряха пред мен, Ейнджъл, Ръч, Ари и Тото с насочено оръжие.
Изстенах.
— Сега пък какво?
— Идвате с нас — издекламираха те в един глас.
— Защо? — попитах войнствено.
— Защото бих искал да поговорим — каза старият ни познайник Тер Борщ и се появи иззад тях. — За последно. Ja?