Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Местните?

— Да. Но от тях вече не е останал нито един. Колинада е чумна планета.

Джек поклати недоверчиво глава.

— Колинада?

— Денаро настоя да я кръсти на мое име. Аз пък исках името да е женско. Планетите са като жените. Имат скрита красота и опасни желания.

— А каква е тази чума?

— Местните жители са измрели преди четиридесет години. Доминионът пратил най-добрите си антрополози и ксенобиолози, но не могли да спасят доминиращите бозайници. Оттогава е под карантина.

— И на теб ти хрумна да я нарушиш.

Колин разтри с ръка врата си, преди да отговори.

— Всъщност не. Заинтересувахме се, когато открихме, че драките са я посещавали. Чума или не, след Лазертаун и Бития не можех да не я проуча.

— Така е. — Джек се настани удобно в креслото на втория пилот. Изведнъж на пулта блесна червена светлина. — Май ще е най-добре да си сложа костюма. А ти облечи скафандъра.

— Когато му дойде времето, ще бъда готов.

Джек се надигна и напусна пилотската кабина. Едва бе успял да се пъхне в бойния костюм, когато ги застигна първият удар. Корабът се разтресе. Джек си сложи шлема и изтича обратно.

Колин тъкмо нахлузваше скафандъра. На пулта блестяха няколко тревожни светлини.

— По дяволите!

— Амин — отвърна Колин. — Няма да е лесно да се промъкнем.

— Не, освен ако не те бива в шиенето.

— Какво? — учудено го погледна Скиталецът.

Джек чукна с пръст навигационната мрежа.

— Нарича се „да промушиш конец през иглено ухо“. Ако го можеш, ще ни прекараш покрай драките.

Колин посегна към пулта за управление.

— Знаеш ли, Джек — въздъхна той, — това не е работа за стар човек.

— Сам пожела да участваш в играта.

— Така е, небесата да са ми на помощ. Сложи си колана. Сега ще ни пораздруса.

И наистина през следващите няколко минути корпусът се тресеше неудържимо. Джек изруга и вкопчи ръце в подложките, докато корсарят полагаше отчаяни усилия да се измъкне от преследващите го дракски кораби. Колинада се приближаваше бързо. Можеше само да се моли, че старият проповедник ще се справи.

Чу се пронизително стържене на метал и корпусът се разтресе за пореден път.

— Исусе Христе, промушихме се! — извика Колин.

Джек се понадигна.

— Поражения?

— Отнесоха кърмата.

— Имаше ли някой там?

Този път му отвърна разтрепераният глас на Гарнер:

— Вече не. А и херметичната преграда се спусна.

— Кого изгубихме?

— Тинсдейл, сър.

Джек въздъхна, но същевременно усети, че го напуска доскорошното безпокойство. Не беше желал смъртта на бившия наемник, но истината бе, че му нямаше доверие.

— Продължаваме — рече той.

Синият Рицар се надигна неуверено, прекоси коридора и влезе в тоалетната. Съдейки по звуците, повръщаше там. Скоро корабът отново се спускаше гладко.

— Засякох насочващия сигнал на Денаро — обяви Колин.

— Чудесно. Не забравяй, че ни преследват.

— Какво?

Джек поклати глава.

— Нали не смяташе, че ще е толкова лесно? Тези кораби се наричат „нокти“. Продължавай на ръчно управление — ще им се измъкнем.

Колин обърса с ръкав мокрото си чело.

— А си мислех, че ме крепи вярата — въздъхна той. Джек се засмя, но смехът му бе заглушен от поредната експлозия. Едва успя да посегне към шлема.