Укротителят на лъвове

– Значи, пишеш книга – каза той и я поведе към кухнята.

Ерика се огледа и видя, че помещението е малко, но чисто и спретнато. Уютно. Не личаха следи от женско присъствие, затова предположи, че Вилхелм е ерген. Сякаш прочитайки мислите ѝ, той каза:

– Съпругата ми си отиде преди десет години. Тогава продадох грамадната къща, в която живеехме, и се преместих тук. Много по-лесно е за поддръжка, но изглежда малко спартански, ако човек не го бива с пердетата и с всичко останало.

– Мисля, че добре си се справил – каза Ерика и се настани до кухненската маса, а Вилхелм сервира задължителното кафе. – Да, става дума за Къщата на ужасите – каза тя в отговор на предишния му въпрос.

– Но с какво мислиш, че бих могъл да съм ти полезен? Предполагам, че вече си прочела почти всичко, изписано по случая.

– Да, Шел Ринголм от „Бохусленинген“ ми помогна да се сдобия със статиите във вестника. Естествено, разполагам и с множество факти за събитията и процеса. По-скоро бих искала да чуя впечатленията на някого, който е бил на мястото. Предполагам, че си имал наблюдения и си направил открития, за които не си могъл да пишеш. Може би имаш собствена теория за станалото? Доколкото съм чувала, така и не си загърбил случая напълно.

Ерика отпи от кафето, наблюдавайки Вилхелм.

– Да, имаше доста материал – каза Вилхелм, а очите му, вперени в нейните, проблеснаха. – Нито преди, нито след това съм попадал на толкова интересен случай. Нямаше как да пишеш за него и да останеш безразличен.

– Така е, това е една от най-ужасяващите случки, на които съм се натъквала. И много бих искала да знам какво всъщност се е случило в онзи ден.

– Значи сме двама – каза Вилхелм. – Макар че Лайла призна за убийството, така и не можах да се отърва от чувството, че нещо не се връзва. Нямам теория, но мисля, че истината е малко по-сложна.

– Именно – каза Ерика въодушевено. – Проблемът е, че Лайла отказва да говори за това.

– Но се е съгласила да се срещнете? – попита Вилхелм и се облегна напред. – Кой би предположил.

– Да, срещнахме се няколко пъти. Опитвах да я склоня известно време, пращах ѝ писма, звънях ѝ. Вече бях започнала да губя надежда, когато тя внезапно прие предложението ми.

– Да ме вземат дяволите. Толкова години мълчание и сега изведнъж се съгласява да се срещне с теб... – Той поклати глава и като че ли му беше трудно да повярва на ушите си. – Аз самият безброй пъти съм опитвал да взема интервю от нея, но без успех.

– Да, само че засега не е обелила и дума за станалото. Не успях да изкопча нищо полезно от нея – каза Ерика, долавяйки отчаянието в гласа си.

– Разкажи ми, как е тя? Как се чувства?

Ерика усети, че разговорът тръгва в грешната посока. Тя трябваше да задава въпросите, не обратното, но реши да бъде сговорчива. Явно щяха да си говорят на принципа едно за теб, едно за мен.

– Овладяна. Сдържана. Но като че ли нещо я тревожи.

– Мислиш ли, че изпитва вина? За убийството? За онова, което са причинили на дъщеря си?

Ерика се замисли.