Повелителката на дима

Той прави пауза, но никой не проговаря.

— Синът съм аз — добавя той. — В случай че това не е станало ясно.

— Моите поздравления — казва сухо крал Етристо. — Но фактът си остава, Гораки е пустош без пари и войски. Губите ни времето.

Ерик вдига рамене, но очите му обхождат залата.

— Поисканата сума беше доставена, Ваше височество — казва той, обръщайки се отново към крал Етристо. — Връчих я на сина ви, когато той ме посрещна със същите въпроси, които ми задавате сега. Той лично ги преброи, преди да ме допусне в двореца. Имам същото право да присъствам, както всеки друг кандидат.

Крал Етристо повдига гъстите си сиви вежди.

— И колко пари са останали в хазната ви след този разход, императоре?

Устата на Ерик потреперва.

— Достатъчно — отвръща той, но не уточнява колко. Вместо това се обръща към мен и ми предлага свободната си ръка.

— Бихте ли ми отделили малко от времето си, кралице Теодосия?

Налага се да използвам цялата си воля да не изглеждам твърде нетърпелива, когато се съгласявам, макар че този ентусиазъм бързо е обезсърчен от Драгонсбейн, която ни следва до едно уединено кътче в павилиона. Погледите на останалите кандидати ни проследяват, но нито един не е толкова мрачен, колкото този на крал Етристо.

— Хубаво е, че те виждам отново, Ерик — казвам му аз и хвърлям поглед към Драгонсбейн, която е на крачка зад нас. Тя не прави опит да скрие неодобрението си. Обръщам се отново към Ерик. — Или трябва да те наричам император сега?

— Можеш да ме наричаш Ерик, ако мога да те наричам Теодосия — казва той с мрачна усмивка. — Цялата тази работа с титлите е уморителна, нали?

— Само когато се отнася за приятели — отвръщам. — Можеш да ме наричаш Тео.

— Уви, името ми не може да стане по-кратко от Ерик, без да прозвучи абсурдно и смешно — казва той с драматична въздишка.

Когато стигаме до диваните, разположени в ъгъла, пускам ръката на Ерик и потъвам в един от тях.

— Ако сме приключили с остроумията, би ли ми казал какво наистина правиш тук?

Перченето на Ерик изчезва, щом сяда срещу мен и се навежда напред с лакти върху коленете си. Той поглежда предпазливо към Драгонсбейн, която се настанява до мен.

— Може ли да й се има доверие? — пита той.

Това е труден въпрос, но не мога да си представя, че Ерик ще каже нещо, което Драгонсбейн не бива да чуе. Освен това, ако тя смята, че аз й имам доверие, ще бъде по-лесно да запазя други неща в тайна. Кимвам.

— Как се справя Сьорен? — снишава глас. — Той не е свикнал да бъде затворник. — Въпреки че произнася думите с безразличие, долавям в тях нотка на истинска загриженост. Братя са все пак, но също така и приятели.

— Прояви се като изключителен затворник всъщност — казвам аз, облягайки се назад върху плюшените възглавници.

— Прояви се? — очите на Ерик се разширяват от учудване. Фасадата му на незаинтересованост се смъква още малко. — Да не би да не е…

— Вече не е затворник — уточнявам аз. По лицето на Ерик се разлива облекчение. — Тук има собствена стая, няма вериги. Не бих му препоръчала да прави опити да избяга, но и не мисля, че иска.

Ако новината за обрата в съдбата на Сьорен е изненада за Ерик, той с нищо не го показва.

— Вектурия го промени — казва той. — Мнозина от нас се промениха, но най-много Сьорен. Голяма част от каловаксийците не гледаха на астрейците като на хора — виждаха само оръжия. Когато Сьорен даде заповедта… — той млъква, щом вижда, че се сепвам. Не мога да се овладея. Не искам да зная какво се е случило после. Не искам да чувам подробностите за ужасяващото избиване на моите хора. Не искам да чувам колко зле се е чувствал Сьорен, когато е дал заповедта да се избият стотици мои сънародници и хиляди невинни вектурийци, които просто са защитавали домовете си.

— Как се чувстваше ти, Ерик, докато гледаше как астрейски мъже и жени са принудени да се унищожават, за да те защитят? — питам го вместо това, а гласът ми е като прахан, чакащ само искрата.

Той не отговаря веднага.

— Радвам се, че най-сетне можем да говорим честно, Тео — казва той накрая с тих глас. — Искреността не ми се отдава лесно, след толкова много години с каловаксийците, но ще се опитам. — Той си поема дъх. — Мисля, че допреди онова, което се случи с Вектурия, сякаш бях вцепенен за страданието на другите. Бях на девет години, когато напуснах Гораки, когато гледах как домът ми изгаря до основи. А и преди това бях виждал как каловаксийците се отнасят към моите хора — по същия начин, както се отнасят към астрейските роби сега. Императорът биеше майка ми пред мен, а когато тя се опита да му се противопостави, той ме принуди да гледам, докато един мъж заши устата й. „Вцепенен“ не е точният отговор, но е самата истина. Съжалявам за онова, което се случи, наистина съжалявам и ще направя всичко по силите си да не позволя да се случи отново.

Толкова съм шокирана, че замлъквам, но не и Драгонсбейн.

— И какво е по силите ви? — пита го тя. — Крал Етристо е прав — Гораки няма нищо вече, освен името си. Няма скъпи коприни за продан, всъщност никакви стоки, доколкото съм чувала. Едва ли имаш и армия. Според сметките по-малко от две хиляди души само са оцелели след каловаксийското нашествие. Вярна ли е цифрата?

Ерик, трябва да му се отдаде заслуженото, не се стъписва под настоятелния поглед на Драгонсбейн.

— Не съм ги броил лично — отвръща той — но сметките изглеждат точни.

— Тогава? — притиска го тя.

Но Ерик няма отговор.

— Заедно сме по-силни — обръща се той към мен. — Нашите страни, обединени срещу каловаксийците, са по-силни, отколкото ако сме сами.

— Да — усмихвам се тъжно — но недостатъчно силни.