Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Канцлерът Марзен беше уредил това частно излизане с мен, чудя се обаче колко ли е платил на крал Етристо за компанията ми. Ако не присъстваха Драгонсбейн и Сала Колтания като придружителки, щях да се чувствам като куртизанка, чиято компания се купува на час.
— В този цвят изглеждате много елегантно, кралице Теодосия — казва канцлерът, докато ми долива чашата с вода и лимон, макар да съм отпила само няколко малки глътки.
Хвърлям поглед към роклята, която Мариал ми беше избрала за днес — бледосин шифон. Бледосиньото никога не е бил моят цвят. Крес казваше, че съм направена от огън, а тя — от лед, заради начина, по който се обличахме: аз — в топли цветове, тя — в студени.
— Благодаря — е всичко, което ми идва наум да кажа.
Драгонсбейн ме смушква с лакът, по-силно, отколкото наистина е необходимо, и кимва многозначително към канцлера, който стои в очакване.
— О — възкликвам, осъзнавайки ситуацията, — вие също изглеждате много елегантно, канцлер Марзен.
Но, разбира се, прекалено е късно, а ентусиазмът ми е твърде половинчат, за да звучи искрено. Не мисля, че има значение обаче, канцлерът е очарован от самия себе си. Едва ли изобщо се нуждае от мен тук. Той се изкашля, поглежда към леля ми и сестра си, преди да насочи вниманието си отново към мен, като снишава гласа си.
— Очаквам с нетърпение да ви опозная по-добре — изрича думите по такъв начин, сякаш се стичат по кожата ми като мазнина.
— И аз Вас — отвръщам като ехо с равен глас. — Не е ли това целта на тези излизания, канцлере? Да се опознаем по-добре?
— Разбира се — намесва се Колтания с ослепителна усмивка, бели зъби и червени устни. Безцелно прокарва пръстите си с добре поддържан маникюр по ръба на златната чиния пред себе си. — Навярно знаете, че аз и Марзен нямахме такива неща, докато растяхме.
— Колтания — гласът на канцлера звучи тежко заради предупреждението. Тя само се засмива, като сръгва брат си, за да го подразни.
— О, стига вече, именно фактът, че толкова много хора могат да се идентифицират с теб, ги накара да те изберат — отвръща му тя, преди да се обърне към мен. — Израснахме в една ферма, ако може наистина да бъде наречена така, сред животни, макар повечето да бяха твърде стари или болни, за да има полза от тях.
— Съжалявам — казвам, защото това, изглежда, е единственото нещо, което може да се каже.
Тя само вдига острите си рамене.
— Това беше животът, който познавахме тогава. За нас беше нормално. Майка ни умря, докато раждаше трето копеле, което се оказа най-доброто нещо, което можеше да ни се случи.
— Колтания — отново казва канцлерът с по-остър глас, но тя се прави, че не го е чула.
— В прочувствените си речи не го разказва по този начин, но независимо от това е вярно — продължава тя. — След като тя умря, аз и Марзен, по това време трябва да сме били съответно на девет и десет години, напуснахме нашата колиба и се отправихме към града, за да си опитаме късмета там. Марзен винаги е имал много повече чар, отколкото идея как да го използва. Успя да придума майсторите да го вземат за чирак и се справи по-добре от далеч по-опитни момчета. Първо стана ковач, нали? — попита го тя. — Идваше си вкъщи целият в пот и въглищен прах.
Канцлерът кимва, макар погледът му да става все по-далечен.
— После майстор на сребърни изделия — добавя той.
— И в двете не беше много добър — казва тя през смях. — Но намери приятели. Винаги е бил много добър в намирането на приятели — обръща се тя към Драгонсбейн и мен. — Не и аз. Хората обикновено не ме харесват.
— Ти ги отблъскваш — казва Марзен без капка злоба. — Ти казваш директно какво мислиш и караш хората да се чувстват неудобно.
Колтания мисли известно време над думите му, след това свива рамене.
— Ами, аз не харесвам повечето хора, защото не казват какво точно мислят. Но не в това е проблемът.
— А в какво е проблемът? — пита Драгонсбейн отегчена.