Повелителката на дима

— Усмихни се — прошепва ми тя, докато се навежда към мен, уж да оправи косата ми. — Изглеждаш така, сякаш си глътнала жаба.

Колкото и отблъскващ да е Марзен, предпочитам неговата компания и тази на сестра му, отколкото на цар Реймър и принц Талин. Имам чувството, че всъщност принцът и аз бихме се разбирали доста добре без присъствието на баща му, но почти няма шанс това да се случи. На всичките ни разговори царят виси над нас като слънце — заслепяващ и объркващ и двама ни с красивите си усмивки и прекалена самоувереност. Започвам да съжалявам принц Талин — макар той сигурно да е свикнал с присъствието на баща си, то го кара да вехне като фиданка, обречена да крее в сянката на огромен дъб.

Но ако е уплашен от баща си, то от мен той е абсолютно ужасен. Докато разговаряме, очите му щъкат из залата, сякаш търсят някакво избавление, и той полага неимоверни усилия да не би случайно погледите ни да се срещнат.

Ако бяхме сами, щях да го предразположа и да му кажа, че нямам никакво желание да се омъжвам за него. Но ако крал Етристо чуе това, страхувам се, че търпението му към мен окончателно ще се изчерпи.

Струва ми се, че ерцхерцог Етмонд е най-приятен от всички, макар че тази титла до голяма степен му е дадена по подразбиране. Прекарваме повечето от времето в неудобно мълчание, за което всъщност съм благодарна — така разполагам с миг спокойствие в този толкова хаотичен ден. На няколко пъти обаче той ме изненадва като например, когато ме пита много срамежливо как съм избягала от астрейския дворец и, изглежда, че наистина се интересува от отговора.

Затова му разказвам историята и сама се изненадвам, че се е случила само преди две седмици, макар да имам чувството, че е било в някой друг живот. Пропускам подробностите около Сьорен, много добре съзнавам какво ще си помислят другите за нашите отношения, но му разказвам за всичко останало.

Очите му са удивени и широко отворени, така че се възползвам от възможността да сваля белите сатенени ръкавици, които Мариал ме накара да сложа, за да му покажа леките белези по дланите си от острите зъбери на огромните скали. Херон се опита да ги излекува, но не успя напълно. Смятах ги за грозни, но начинът, по който ерцхерцог Етмонд ги гледа, ме кара да мисля, че в тях има нещо прекрасно. Със сигурност ги предпочитам пред белезите на гърба ми, въпреки че сега, предполагам, и едните, и другите означат едно и също нещо — бях преминала през ада и бях оцеляла, за да разкажа тази история.

За съжаление, времето ми с ерцхерцога е твърде кратко. Царят и канцлерът, изглежда, осъзнават, че е лесно да се възползват от него — поне по отношение на общуването му с други хора, щом не могат на бойното поле. Всеки път, когато отида при него да разговаряме, само след няколко минути един от тях се появява и моли да говори с мен насаме. Третия път, когато това се случва, аз почти отказвам, но Драгонсбейн, която стои до мен, ми напомня ясно, че това трябва да се посрещне с одобрение.

Накарай ги да те харесат, беше ми казала тя на движещата се платформа, но няма признаци за тревога в това отношение.