Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Не биваше да идваш тук — отвръщам аз. — Трябваше да заминеш надалеч, някъде, където императорът няма да те намери.
Тя извива нагоре тънките си като конец вежди.
— Щом за теб е достатъчно безопасно, значи е достатъчно безопасно и за мен.
— А ако за мен не е достатъчно безопасно? — питам я аз. — Императорът е предложил съблазнителна награда да ме върне жива или мъртва. Крал Етристо ми обеща сигурност, но не съм толкова глупава да повярвам, че едно такова обещание е гаранция. Ти можеш да отидеш някъде другаде, някъде, където императорът няма да те търси.
Хоа замълчава за малко.
— Страхът дава на чудовищата сила — казва тя накрая. — Аз не се страхувам от него, върху мен той няма тази сила. Никога повече, моя Фирен.
Намръщвам се. За втори път използва тази дума, която не знам. Ерик спомена, че понякога човек трудно й разбира. Може би не чувам правилно.
— Фирен — повтарям, мъчейки се да разбера смисъла на думата.
Тя се засмива, силен гърлен звук, който ми се струва някак си по-хубав заради грубостта си.
— Винаги съм те наричала така наум — обяснява ми тя. — Забравям, че ти никога не си ме чувала. През всичките онези години съм водила толкова много разговори с теб, но ти никога не си ги чувала.
Тя ме повежда към другия край на стаята и сяда на канапето, като ме придърпва да се настаня до нея.
— В Гораки съществува легенда за птица, направена от огън. Тя никога не умира, наричат я Фирен. Цялата е от жарава, блести ярко, преди да избухне в пламъци. Птицата Фирен гори силно в продължение на много години, но никой огън не гори вечно — тя се превръща в гъст облак дим, в птица от дим, неуловима и тъмна. В това състояние остава за дълго време, понякога дори векове, но винаги идва денят, когато някое въгленче в нея се възпламенява и животът й започва наново.
— Има ли наистина такава птица? — питам аз.
Тя се засмива.
— Не мога да кажа — признава си тя. — Това е приказка, която разказваме на децата, за да им отвличаме вниманието. Търси птицата Фирен, докато възрастните си говорят за техни си неща — ако я зърнеш, ще ти се сбъдне едно желание! Или пък беше начин да се обясни защо е лошо времето, или защо се бави покълването на зърното. Казвахме, че Фирен си е сменила перата и преобразила в пушек, но скоро отново ще се превърне в пламък и късметът на Гораки ще се върне с нея. Понякога хората твърдяха, че са я виждали, но повечето вярват, че е просто мит.
Тя спира за малко и ме наблюдава замислено.
— Все пак ти ми напомняше за легендата. Заради блестящите ти очи и короната ти от пепел, както и заради майка ти — Кралицата на огъня. Всички те наричаха лейди Тора, но за мен ти беше Повелителката на дима. Зная, че беше въпрос на време въгленчето в теб да запламти отново и ти за пореден път избухнеш в пламъци, за да се спасиш от него.
Буцата в гърлото ми набъбва, очите ми смъдят от сълзи.
— Понякога чувствах, че те мразя — признах й аз. — Исках да направиш нещо, да ми помогнеш, да ме спасиш. Не разбирах, че и ти си била затворник като мен. Докато Ерик не ми разказа, не знаех, че императорът… — Гласът ми заглъхва, не мога да го изрека. Но тя разбира какво имам предвид.
— Че съм споделяла леглото му — казва тя и поклаща глава. — Не, това не е вярно. Звучи така, сякаш съм имала избор, макар ти да разбираш много по-добре от всички други какво искам да кажа.
— Мен не ме е докосвал — казвам й. — Не и така…
Тя изпуска бавна въздишка.
— Винаги ще съм благодарна за това. Страхувах се, че някой ден това ще се случи. Иска ми се да мисля, че някак щях да го предотвратя, да намеря начин да те измъкна от там, преди да се случи, но не съм сигурна, че щях да успея. За нас нямаше изход, не и докато ти самата не го намери.
Тя поставя ръката си върху моята и я стиска. Пръстите й са само кости като на императрицата, но на Хоа са топли на допир. Тя е жива и аз съм жива, понякога императрицата е права, това е достатъчно.
— Гордея се с теб, Фирен. Може би просто си смела и малко глупава — достатъчно, за да триумфираш.
Пикник
Думата пикник, означава нещо различно в Ста Криверо, не като в Астрея, където пикник означаваше одеяло навън, под сянката на някое дърво, кошница с храна, която се похапва с пръсти, и гарафа с плодов сок. Означаваше също спокоен ден, в който си лежиш безгрижно на слънце.
В Ста Криверо обаче пикникът е претенциозен като всичко останало. Това, че е навън, е единствената разлика между него и обикновен пир. На върха на пясъчна дюна, точно извън стените на столицата се поставя тежка, позлатена маса и луксозни столове. Опъва се широка тента, за да предпазва хранещите се от безмилостното слънце, а двама прислужници стоят наблизо, развяващи огромни ветрила от плат, за да поддържат някаква поносима температура на въздуха. Чиниите и приборите са златни и отрупани със скъпоценни камъни. Гощавката се състои от пет ястия, включително и цяла пуйка, което изглежда прекалено, като се има предвид, че сме само четирима, от които три жени в рокли ала Ста Криверо, с корсети, така пристегнати в кръста, че едва дишаме, какво остава да ядем.