Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Пред вратата на Сьорен има страж, който дори не се опитва да прикрие своето неодобрение към среднощното ми посещение.
— Императорът е тук, за да се види с принц Сьорен — казвам на стража със сладка усмивка. — Разбирате ли, те са били отгледани заедно.
Стражът изсумтява и ни поглежда скептично, но отстъпва встрани, за да минем. Вдигам ръка и почуквам.
— Влез — казва Сьорен приглушено зад вратата. Отварям и пристъпям вътре първа. Сьорен се е излегнал на леглото, в ръцете си държи книга, подвързана с кожа. Щом ме вижда, оставя я настрани и се изправя, намръщвайки се объркано.
— Тео? Какво правиш… — Гласът му секва, когато Ерик се появява зад мен, а объркването му преминава в озадаченост. Бързо скача на крака. — Ерик? — Гласът му е предпазлив, сякаш не е сигурен дали не си въобразява нещо.
Ерик се усмихва срамежливо и се почесва по врата.
— Здравей, Сьорен.
— Какво правиш тук? — пита Сьорен, пристъпяйки към него.
Не изчаква отговора, а вместо това прегръща Ерик толкова силно, че изглежда сякаш ще му счупи костите. След малко се отдръпва назад, като държи Ерик на една ръка разстояние. — С какво си се облякъл?
Ерик се засмива.
— Това е дълга история — казва той, но все пак му я разказва.
Понечвам да си тръгна, за да ги оставя да се наговорят, но Ерик ме догонва до вратата.
— Майка ми иска да си поговори с теб — казва той.
— Хоа е тук? — изненадвам се аз. — Защо не ми каза по-рано?
Той вдига рамене, макар да изглежда, че му е неудобно.
— Мислех, че крал Етристо може да поиска да се срещне с нея — избягалата наложница на императора. Не исках да я подложа на подобно внимание по-рано от необходимото.
Сещам се как крал Етристо и семейството му се държаха с мен през първата ми вечер тук.
— На някои хора им доставя удоволствие да пируват със страданията на другите — съгласявам се с него.
— Повечето хора. Установих, че е черта от човешкия характер — поколебава се за миг. — Отстранихме шевовете, така че тя отново може да говори. Но толкова време не е говорила, че понякога трудно я разбираш. И е все още малко… — Гласът му секва и той поклаща глава.
— За мен е трудно да опиша на когото и да било десетте години кошмар в ръцете на императора — казвам аз. — Не мога да си представя как тя е успяла да издържи двайсет.
Хоа ни очаква в стаята си. Когато отварям вратата, я виждам да седи деликатно на ръба на стол край празна камина от мозайка, която е чисто декоративна, гърбът й е изправен и скован, кръстосала е ръце превзето в скута си. Също като Ерик тя е облечена в дълга роба от брокат, но нейната е в бледопрасковен цвят, а на кръста й е завързан червен, копринен шарф. Широките ръкави поглъщат тънките й ръце и само дланите й, бледи като кости, се виждат. Черната й коса е сплетена на тънки плитки със сребърни нишки, макар че сега те са спуснати свободно по раменете й, вместо да са вързани на стегнат кок, както винаги съм я виждала. Шевовете през устата й ги няма, но дупките са останали — три отгоре и три отдолу. Съмнявам се, че някога напълно ще се затворят.
Тя със сигурност ме чува да влизам, но не поглежда нагоре, вторачила е очи в празната камина, като че ли очаква да лумне огън всеки момент.
— Хоа — внимателно произнасям името й. Макар да знам, че наистина е пред мен, тя изглежда така ефимерна и почти очаквам да изчезне, ако я изплаша.
Но не изчезва, а се обръща към мен. Въпреки че няма още четирийсет години, тя изглежда много по-стара, сякаш десетина живота са изсмукани от нея. Императрицата изглеждаше по същия начин, преди да умре. Сигурно императорът причинява това на жените, като изцежда жизнените им сили.
Но най-силно ме разтърсва усмивката на Хоа, защото никога не я бях виждала. Смятах, че не може да се усмихва, след като устата й беше зашита, но дори и да не беше, тя нямаше поводи да се усмихва. Жалко, защото усмивката й е толкова сияйна, че е достатъчна да прочисти небето от облаците по време на буря.
— Моята Фирен — промълвява тя, надигайки се от стола.
Думата е странна, а и едва я чувам. Тялото ми е замръзнало на място, дори когато тя идва до мен и поставя ръцете си върху страните ми. Целува първо едната ми буза, после и другата.
Осъзнавам, че изобщо не съм очаквала да я видя пак. В съзнанието ми тя е призрак, вече мъртва и погребана. Но не е — тя е тук, от плът и кръв, и не зная какво да й кажа.
— Мразя този език — започва тя на каловаксийски. — Има вкус на погребална пръст в устата ми, но е единственият, който знаем и двете, нали?