Ръкописът на Фулканели [bg]

— Ето, готово. Не са съвсем същите като онези в тетрадката, но…

— Каква тетрадка? — рязко вдигна глава Бен.

— О, извинете, забравих да ви кажа за нея. Лекарите бяха дали на Клаус една тетрадка, надявайки се да записва кошмарите си и по този начин да улесни собственото си лечение. Но вместо записки той изпълни листовете с чертежи, символи, цифри и някаква непонятна поезия. Психиатрите не успяха да ги разчетат, но му оставиха тетрадката, тъй като той явно много държеше на нея.

— Какво стана с тетрадката?

— След смъртта на Клаус доктор Едуар Льогран — шефът на клиниката, ми предложи да я задържа. Той знае, че се интересувам от такива неща. Клаус няма семейство, а и подобна вещ не представлява някакво ценно наследство. Държа я тук, горе…

— Може ли да я видим? — нетърпеливо попита Робърта.

Ана се качи в кабинета си и след минута се върна с пластмасово пликче в ръце. Ароматът на парфюма й отново изпълни стаята.

— Сложих я в пликчето, защото е доста мръсна — поясни тя.

Бен извади тетрадката и я разлисти. Повечето листове бяха празни, с изключение на първите двайсетина страници, които бяха измачкани и зацапани с червеникави петна. Написаното върху тях се четеше трудно. Странни рисунки, нищо неозначаващи думи, разпокъсани фрази на латински, английски и френски. Райнфелд без съмнение е бил образован човек и доста добър художник. Част от рисунките бяха просто скици, но имаше и други — изключително сполучливи, до последния детайл. Именно те представляваха типичните алхимически символи, които Бен вече познаваше от старите книги.

На една от най-зацапаните страници бяха нарисувани двата преплетени кръга със звездите — любимият символ на Райнфелд. Ана правилно беше отбелязала, че в тетрадката той го бе нарисуван различно, с повече внимание към детайлите. Това му придаваше лека прилика с хералдическия силует на гарван — ефирна и почти неуловима, но несъмнено присъстваща в центъра на символа с преплетените кръгове. В катедралата „Нотр Дам“ Бен се беше натъкнал на абсолютно същия гарван, гравиран над централния портал. Но защо Райнфелд беше променил символа от острието?

— Какво ви прави впечатление в тези рисунки? — обърна се към Ана той.

— Всъщност нищо — сви рамене тя. — Кой би могъл да каже какви мисли са му минавали през главата?

— Може ли да погледна? — попита Робърта, прелисти мазните листове и потръпна от отвращение. — Господи, колко са мръсни!

Настроението на Бен видимо помръкна.

— Какво изобщо научихте от Райнфелд? — попита той.

— Страхувам се, че ще ви разочаровам — отвърна Ана. — Когато доктор Льогран за пръв път спомена за странния си пациент, аз бях обзета от надежда, че той може да ми предостави някаква информация за бъдещата книга. В онзи момент страдах от пълна липса на вдъхновение, която всъщност продължава и досега… — тъжно поклати глава тя. — Но когато видях този човек, изпитах съжаление и симпатия към него. Продължих да го посещавам по-скоро от съчувствие, отколкото заради някакво вдъхновение. Не мога да кажа, че съм научила нещо от него. Разполагам само с тази тетрадка. О, всъщност и с още нещо…