Ези-тура [bg]

42

Крайслерът

Няколко коли зад рейндж роувъра беше паркиран тъмносив „Крайслер 300“, седан. Четири врати. Черни стъкла. Безличен.

На номерата не пишеше „ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ — САМО ЗА ОФИЦИАЛНА УПОТРЕБА“. Беше със стандартни номера от Флорида, с портокала, цветята и старото прозвище на щата: Слънчевия щат.

Зад волана седеше агентът на ФБР Луис Палбоун. Сиви панталони, бяла риза, син блейзър и покрита с лекета вратовръзка до средата на корема. Палбоун беше прехвърлил петдесетте и скоро щеше да се пенсионира. Вече беше дал предплатата за рибарска хижа в Евърглейдс. Смяташе да бъде риболовен гид и инструктор поне още двадесет години. Докато дебнеше заподозрени, често си мечтаеше за дълги дни в рибарската лодка и, ако даде бог, много улов.

Седалката до него беше празна. Лорън Дънлап, Младата му партньорка, беше в терминала и следваше адвокатката. Лорън имаше две научни степени от престижни университети, инженерни науки и право, но някак бе решила да стане агент на ФБР. Беше толкова запалена по работата си, че работеше нощем и през почивните дни, без дори да попълва отчетите за извънредното работно време.

Палбоун отново се размечта. Исламорада. Не морски риболов. Това не го влечеше. Обаче блатистите мангрови гори наоколо гъмжаха от риба. Всякаква! Тъкмо мечтаеше как ще използва рачешко месо за стръв, когато приятно поклащащата се лодка на мислите му беше разтърсена от неприятен глас от задната седалка.

— Защо се бави толкова?

Дебора Сколино. Досадната федерална прокурорка. Откакто тайната й информаторка я бе прецакала и се бе чупила, Сколино се държеше като същинска кучка.

— Не знам — отговори Палбоун. — Летището е голямо.

Дебора Сколино изпухтя. А Палбоун опита да се върне към мечтите си, но настроението му се вкисна. Презираше Сколино, но не само нея — презираше всички адвокати на обвинението, особено прекалено усърдните. Странно, но нямаше нищо против адвокатите на защитата, въпреки че понякога му разказваха играта при кръстосаните разпити. Поне повечето от тях имаха чувство за хумор, а и той обичаше сблъсъците. Доколкото можеше да прецени, Сколино нямаше живот извън работата. Питаше се дали се е научила да кара велосипед като малка. За риболов не можеше да става и дума — единствените кукички, които някога бе хвърляла, бяха предназначени за отрепките, които привличаше като информатори.

— Трябваше да проследиш Ласитър — каза тя.

— Няма да ходи никъде. За бога, ето я колата му ей там.

— Тогава къде е агент Дънлап? Ще й се обадя на мобилния.

— Лоша идея. Може да стои на ръка разстояние о Лорд.