Ези-тура [bg]

В Гугъл Мапс намерих хубава снимка на дома на Хостетлер, недалеч от река Съскуехана. Къщата беше строена с камък и може би беше на сто и повече години. Може да е била на прапрадядо му. Фамилни връзки. И това ми харесваше. Отпред имаше окосена морава и розови лехи. По границата на имота като стражи се издигаха борове, а една самотна ела беше израснала край покритата с плочи пътека към входната врата. Бях готов да се обзаложа на сто долара, че Хостетлер украсява тази ела всяка Коледа. И на още сто, че е солиден като къщата.

С интернет всичко това беше адски лесно. След като научихме името му, всичко отне към единадесет минути. Изумително. Когато започнах да практикувам право — не дълго след времето на телефона с шайба и пишещата машина, — един частен детектив би събрал същата информация за седмица, като скъса поне чифт обувки от обикаляне.

Виктория разглеждаше страницата на „Америкън Еърлайнс“.

— Има полет в девет вечерта до Филаделфия — каза тя. — Ще взема хотел близо до летището, а на сутринта ще отида с кола до Ланкастър.

— Ако наистина откриеш Надя там, срещата ви ще изисква някаква деликатност — отбелязах.

— О, боже! Слонът в стъкларския магазин ме поучава на тема деликатност.

— Казвам само, че Надя може и да не е споделила с господин Претцел всичко. Бени Бижутера. Убийството на Горев. Федералното разследване. Отдели я от него, преди да заговориш за съществените неща. И след това пипай много внимателно.

— Джейк, помниш ли защо изпрати мен да разговарям с Елена, вместо ти да опиташ да го направиш?

— Мисля, че имаше нещо общо със симпатизирането между жени или нещо такова.

— Нарече го „женска дяволия“.

— Не е толкова красноречиво, колкото ми се иска, но схващаш основното.

— Тогава ми се довери, става ли?

Закарах Виктория до дома й и изчаках двайсет минути, за да напълни пътната си чанта. След това подкарах на север, към летището. Пред мен се движеше джип с платно за сърфинг на покрива и лепенка с надпис „Гмуркач долу“ на задницата, точно над регистрационния номер. В случай, че не си разбрал идеята, имаше още два залепени надписа: „Водолазите могат по-дълбоко“ и „Спускал ли си се долу напоследък?“

„Всъщност не“.

Все пак това беше доста по-поносимо от стария стикер от дните на кокаиновите каубои: „Свирни с клаксона, ако не си виждал узи да стреля през прозорец на кола“.

„Не, благодаря“.

Погледнах в огледалото и видях сивия рейндж роувър, през две коли зад нас. Проклятие!

— Няма да те оставя пред входа за „Америкън“ — казах.

— Защо?

— Ще спра пред „Бахамас Еър“.

— Това е до писта Н. Ще трябва да се върна пеша чак до D.

— Искам да се отърва от Мануел Домингес. Следи ни.