Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Изследването, водено дотук на такъв широк хоризонт на рефлексията и интуицията, не може да ни даде кой знае какво, но за сметка на това ни предостави здрав принцип на разбирането, без който по-нататък не можеше да се върви. Ако не друго, то поне това успяхме да постигнем:
и на всяко наше начинание зависи само от нас, а времевите «детерминанти» оживотворяват всяко човешко дело. Те присъстват навсякъде, където се среща търсещ човек, а коренът на времето също е у нас самите, «някъде» дълбоко в душите ни: доколкото живеем пълноценно, дотолкова сме «във» времето и при самите себе си. Загриженото отношение и настроение (към времето, сиреч към самите себе си) ни изпълва с увереността, че «животът няма как да ни избяга»; не бива да се оставяме на някакъв самостоятелен, сам по себе си «поток на времето» (течащ неизвестно къде и към какво!) защото време извън нас не съществува. Възползвайки се от свободата си — явяваща се ядро на загадката на времето — и не пренебрегвайки предимствата, които тя дава на човека, ние преминаваме границата на автентичното съществуване и затова никога вече не трябва да се връщаме зад нея и т. н. Накратко казано, време и свобода са две думи за изразяване на едно и също нещо, от което изцяло зависи живота ни — ето средоточието, което ще обедини по-нататъшните ми търсения.
11. Несъстоялата се вечност
11.1. «Живеейки не с времето, от времето не се боиш». 11.2. Праизворът, от който изтича «сега». 11.3. «Времето е трагичното», «необратимо и прекалено късно», «вечната отминалост». 11.4. Непресекващата никога времевост. 11.5. Екзистенциалните неудобства. 11.6. Времевите стереотипи и съзнание. 11.7. «Обвеяната от хлад вечност». 11.7. Битийна преизпълненост на живота в измеренията на вечността. 11.8. Какво е човекът без неговото «да бъде»? 11.9. Бъдещето ни сродява с битието. 11.10. Преследвайки бъдещето. 11.11. Животът, преживян само като време, е несъвършен. 11.12. Човекът не може да се откаже от бъдещето. 11.13. «Стълбицата на времето», водеща към вечността. 11.14. Съдбоносният избор. 11.15. Пагубният нагон към разрушението и смъртта.
«Времето! То се простира във всички съществувания. То шествува като първи бог… От времето е изпратено и съществува всичко, което е било и което трябва да бъде.»
Това е мисъл от Атхарвавада, в която се възхвалява времето именно като първи бог, сътворяващ всичко съществуващо; на времето дължим всичко — което е било, е и ще бъде. Да се поставя времето на най-висок пиедестал е обичайна склонност на човешките същества, имащи предимството, че могат да си дадат отчет за неговия жизнен смисъл. Но Луций Аней Сенека, великият римски философ и възпитателят на Нерон (символа на неограниченото от нищо зло, искащо да бъде безсмъртно), е погледнал от друга страна на «проблема»:
«Всичко, което виждаме наоколо, ще бъде изядено от ненаситното време…»
Излиза, че времето поражда или дава съществуването, но то и безмилостно го «изяжда» и унищожава — как е възможно това? Какъв е смисълът: разхитително да дава живот, но също така жадно да отнема и убива?! Ако е така, времето следователно ни държи в абсолютната си власт — как тогава можем да се освободим от неговите «лапи», да се «изхлузим» от безмилостната му прегръдка? Това, че сме времеви същества (същества, чиято същност е «времевостта», чистото траене у нас самите) значи ли, че сме обречени единствено на времето? Тази обреченост на човека на неумолимия ход на времето може ли да бъде победена — или поне смекчена? Времето ли разполага с нас или ние разполагаме с времето — можем ли да поставим и така въпроса?
Руската поетеса Марина Цветаева (на поетите е дадено най-ясно да разбират живота) е написала в спомените си по повод на среща с познат човек:
«Срещнахме се с него като че ли се бяхме разделили вчера.
Времето не влиза в сметките ми; ето го цялото ми отношение към времето.»
Какво означава това, как се постига — да бъдеш независим от времето, да не се боиш от него? Как да изключим от сметките си тъкмо времето, какво тогава ще дойде на негово място? Може ли изобщо да се живее «не във времето» — или това е някакъв абсурд? Ако живеем не във времето — къде живеем тогава и живеем ли изобщо? И, накрая, времето,