Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Тя отиде на площада Сан Марко, но с бавна стъпка и обзета от мисли.
Изглеждаше, като че ли върви наслуки, без да си дава сметка къде отива.
Размишляваше без съмнение за начина, по който да намери немия монах и си блъскаше главата, за да открие къде може да бъде той в този час.
Като стигна до площада Сан Марко, тя се отправи към църквата и се настани върху стъпалата, наблюдавайки колонадата, през която Ауромето и карабинерите бяха минали преди малко.
Очакваше ли там немия монах или някой знак, който да й укаже нещо за него?
Дали карабинерите го бяха откарали, както алхимика, в палата или пък още се криеше в къщата, където шпионите на инквизицията го бяха видели да влиза.
Старата просякиня бе стояла повече от един час върху стъпалата на църквата, когато изведнъж се вдигна с помощта на патерицата си и се отправи към колоните на дожския палат, зад които бе забелязала прислужника, когото познаваше и който наричаше Якопо.
— Е, е, мой хубав сеньор, горди Якопо — му викна тя, спирайки се и покланяйки се пред него със същото уважение, което би могла да засвидетелства към дожа и сенаторите — милата Бенета трябва да ви очаква. Вие се прибирате късно в къщи, вие сигурно имате много работа в палата?
— Повече, отколкото мога да желая, бабо — отговори човекът, мъчейки се да се пошегува.
И той поиска да мине пред просякинята, горящ от нетърпение да отиде да си отпочине няколко часа в обятията на младата си жена.
Но Луала го задържа за мантията.
— Кажете ми, мой хубав сеньор — каза тя съвсем ниско, — нямате ли нужда от едно питие, което ще й даде вечна младост?
— Ако имаш такова питие, бабо, ти сама ще го пиеш — отговори Якопо, като се разсмя.
Луала се улови по-здраво в него.
— Ха, ха, ха! — закикоти се тя. — За мене е твърде късно!
— Внимавай с твоите питиета; иначе и ти ще свършиш като онзи магьосник, когото сега отведоха в стаите на истината.
— Пази Боже! — извика старицата с променен глас, удряйки една в друга костеливите си ръце. — Какво ми казвате, мой хубав сеньор, в стаите на истината!…
— Той трябва да признае как е извършил всичките си магьосничества.
— Още нещо, сеньор, само един въпрос! Не знаете ли дали карабинерите не са докарали днес в палата един глухоням монах?
— Един глухоням монах ли? — подзе Якопо размишлявайки. — Не, не съм чул да се говори за това, бабо. Магьосникът е направил да изчезне един монах — прибави той след минутно мълчание — колкото и невероятно да изглежда това. Но Антонио, който ми го разказа, се закле в честта си, че това е истина.
— Какво ви каза? Магьосникът ли е направил това?
— Да. И заради тази работа е арестуван. Но аз смятам, че карабинерите скоро ще намерят монаха, скрит в някой ъгъл на къщата.
— Това е невероятно и трудът им ще отиде напразно — извика просякинята — напразно, мой хубав сеньор, всичко ще бъде напразно.
Якопо се опита да се отдалечи, правейки знак с глава за сбогуване, но:
— Още нещо, сеньор — каза Луала.
— Още нещо и после още нещо. Винаги все същата песен — прекъсна я Якопо, изразявайки нетърпението си. — Какво нещастие имах да те срещна, стара вещице. Ти не ме оставяш на мира.
— Не ме наричай така, мой хубав сеньор, не ме наричай така. Но кажи ми, какво ще му направят на магьосника, понеже ти знаеш всичко?
— Какво ще му направят ли? Преди да измине един час, той ще бъде хвърлен в Орфано — каза Якопо, като си тръгна.
Луала го гледа един момент размишлявайки, после се отправи към Пиачета и изчезна в тъмнината.
Обаче, чуваше се още тракането на патерицата й върху камъните и можеше да се разбере от този шум, че слиза към стълбата към брега на канала.
20. Бягството
Обикновено, когато някой пазач от галерите подаваше оплакване срещу някой каторжник, той го придружаваше в каторгата и го пазеше.
Каторжникът, действително, не можеше да бъде по-зорко наблюдаван от тоя, който се оплакваше срещу него, а освен това животът в каторгата за войниците бе по-приятен и по-желан, отколкото този на галерите.
На сушата те имаха развлечения и удоволствия от всякакъв вид, от които бяха лишени през време на тяхната служба на галерите. В резултат на това често биваха подавани тежки оплаквания срещу нещастните затворници от войниците, желаещи да прекарат известно време в каторгата и в града.
Лесно разбираемо е, че за тях не беше мъчно да намерят предлог за някое тежко обвинение, като се знае, че осъдените бяха напълно под властта на войниците и че на техните оплаквания не се обръщаше никакво внимание.
Гаспар, най-грубият и най-жесток войник от пазачите, натоварени със служба по галерите, бе останал заедно с Марино в каторгата.