Задочни репортажи за България

Постепенно с годините работата по каналите започна да намалява, но дълго време тя не спря. Партийният и вестникарският ентусиазъм за корабоплаване през боянските ливади се изпари, но хора продължаваха да се изпращат да копаят — просто така, да се намират на работа, въпреки че едва ли някой вярваше в това прехвърляне на пръст. И така нещата продължиха до началото на шестдесетте години. Спомням си добре — бях в „Литературен фронт“ този ден, когато главният редактор Гошкин с презрение съобщи, че инженери били открили, че ако се пуснела вода в канала Павлово-Панчарево, цяла София щяла да се издави. Каналът, който беше на по-високо ниво от града, бил пропускал, а освен това имало и някакви стари римски канали, които щели да наводнят София. И така официално се сложи край на първия акт от комунистическата трагикомедия, наречена „софийското море“, а именно копаенето на морето. Но хората биха били големи оптимисти, ако си мислеха, че с това се свършваше. Защото следваше второто действие — „зариването на морето“, което трябваше да бъде направено от същите ръце на обикновени и безправни хора у нас, които бяха правили копаенето. И това зариване също отне години и предизвика същите псувни и проклятия. Бях вече на работа в издателство, когато мои колежки отиваха да зариват. Достоевски в своите „Записки от мъртвия дом“ разказва за различни наказания, налагани от директора на сибирската каторга, някакъв майор изверг, който имал налудни идеи и наричал себе си „Цар и Бог“. Каторжниците били в състояние да понасят и най-трудните изпитания, но онова, което бе ги смазало напълно, било чувството за безсмислица. Ако, пише Достоевски, ни наредеха да наливаме вода в каца без дъно. Софийското море, или, ако щете, плавателните канали край София бяха такава каца без дъно, в която изчезнаха не само трудът и парите, но и отговорността за тях.